Чтение онлайн

— Монасите ме обучаваха в някои техники за създаване на образи на тулпа, но ме предупредиха за опасността.

— Те са изключително опасни. Феноменът за пръв път е бил описан на Запад от френската откривателка Александра Давид-Неел. Тя била посветена в тайните за създаване на тулпа недалеч оттук, близо до езерото Маносауар. На шега изпробвала способностите си и започнала да визуализира един закръглен, весел, дребен монах, наречен Фриър Тък. Първоначално монахът съществувал само в съзнанието й, но с времето започнал да се материализира по своя воля и тя го съзирала в странни моменти как прелита около лагера им и плаши приятелите й пътешественици. Нещата се влошили: тя загубила контрол над монаха и той започнал да се превръща в нещо по-голямо и далеч по-зловещо. Всъщност заживял свой собствен живот — точно както нашият призрак от дим. Тя се опитала да го унищожи като го върне отново в съзнанието си, но тулпата упорито се съпротивлявала и крайният резултат бил психическа битка, която едва не струвала живота на Давид-Неел. Тулпата на борда на „Британия“ бе творение на нашия приятел Блекбърн — и тя го уби.

— Значи е бил познавач?

— Да. Пътешествал и учил в Сиким като млад. Веднага прозрял какво представлява Агозиенът и как може да бъде използван — за зла беда на Джордан Амброуз. Съвсем не е случайно съвпадение на обстоятелствата, че тулпата завърши с Блекбърн; няма нищо случайно в движението й по света. Може да се каже, че Агозиенът е издирилБлекбърн, използвайки Амброуз като посредник. Блекбърн, с неговите милиарди и с неговите интернет възможности, е бил в идеалната позиция да разпространява изображението на Агозиена по земното кълбо.

Известно време пътуваха мълчаливо.

— Знаеш ли — наруши тишината Констанс, — така и не ми обясни как изпрати тулпата при капитан Мейсън.

Пендъргаст не отговори веднага. Очевидно споменът бе все още болезнен. Най-накрая той все пак заговори:

— Когато се освободих от хватката й, накарах съзнанието си да оформи един-единствен образ: на Агозиена. Казано накратко, имплантирах този образ в тулпата. И възбудих у нея ново желание.

— Подменил си плячката й?

— Именно. Когато тулпата ни остави, тя започна да търси други живи същества, които са видели Агозиена — и, както в случая с Мейсън, някой, който е бил най-малкото индиректно склонен към нейното разрушение. И тулпата ги унищожи и двамата. Изглежда тя унищожава всеки, надникнал в дълбините на злото и поискал да го контролира, или пък да го премахне…

— А после?

— Представа нямам къде е отишла. Нещата си имат своя кръговрат, може би се връщат към някакъв етап, от който са били призовани да тръгнат. А може би просто изчезват със смъртта на създателите си. Интересно е да се чуе какво мислят монасите по този въпрос.

— Значи онова създание, тулпата, е подействало като оръдие на доброто, в крайна сметка?

— Може би — макар да се съмнявам, че добрината е понятие, което тя би разбрала, или пък за което изобщо я е грижа.

— Така или иначе ти я използва, за да спасиш „Британия“.

— Истина е. В резултат на което се чувствам по-малко огорчен, че съм сгрешил.

— Сгрешил? Как така?

— Като предположих, че всичките убийства са дело на един и същи човек — пътник. Всъщност Блекбърн е убил само един човек преди да се качи на кораба.

— По най-странния начин. Изглежда Агозиенът изважда най-дълбоките атавистични импулси към насилие у човека.

— Да. Именно това ме обърка — еднаквият модус операнди 34 . А аз предполагах, че убийствата са били извършени от един човек, когато би трябвало да разбера, че има двамаразлични убийци под влиянието на един и същ отмъстителен ефект — ефекта на Агозиена. Блекбърн и Мейсън са обсебените от него — жертви и оръдия на мрака…

Двамата стигнаха до мястото, където пътеката се изкачваше нагоре по скалата. Пендъргаст слезе от коня и в молитвен жест сложи ръка върху огромния камък мани, бележещ началото на стръмнината. Констанс го последва и двамата продължиха нагоре, повели конете за поводите. Най-накрая се изкачиха на върха, минаха покрай разрушеното село и заобиколиха рамото на планината, търсейки с очи островърхите покриви, кули и наклонените крепостни валове на манастира Гсалриг Чонг. Отминаха сипея, покрит с избелели от времето и дъждовете кости — лешоядите си бяха тръгнали — и скоро се озоваха в манастира.

Портата във външната каменна стена се отвори почти в същия миг, в който я докоснаха. Посрещнаха ги двама монаси; единият отведе двата коня, докато Пендъргаст освободи товара от товарното конче. Той пъхна кутията под мишницата си и двамата с Констанс последваха монаха през обкованите с желязо врати в тъмната вътрешност на манастира, облъхнати от мирис на сандалово дърво и дим. Появи се трети монах с месингов свещник и ги придружи навътре в покоите на манастира.

Стигнаха до залата със златната статуя на Падмасамбхава, Тантрическия Буда. Монасите се бяха събрали и седяха на каменните пейки, начело с древния монах.

Пендъргаст постави кутията на пода и също седна. Констанс се отпусна до него.

Церинг се изправи.

— Приятелю Пендъргаст, приятелко Грийн — рече той, — добре дошли отново в манастира Гсалриг Чонг. Заповядайте да пиете чай с нас.

Поднесоха чаши сладък, намаслен чай и му се насладиха в мълчание. След това Церинг заговори отново:

— Какво ни донесохте?

— Агозиена.

— Това не е неговата кутия.

— Оригиналната кутия не оцеля.

— А Агозиенът?

— Вътре е — в първоначалния си вид.

Тишина. Древният монах бавно произнесе няколко думи и Церинг преведе:

— Абатът би искал да знае: някой погледнал ли го е?

— Да.

— Колко души?

— Петима.

— И къде са те сега?

— Четиримата са мъртви.

— А петият?

— Аз бях петият.

Когато това бе преведено, старейшината се изправи рязко. После отиде до Пендъргаст, хвана го с костелива ръка и го изправи на крака с неподозирана сила. Впи очи в него. Минутите се изнизваха в тихата стая; тогава монахът отново заговори.

— Старейшината казва, че това е странно — преведе Церинг. — Ти си изгорил демона. Но са ти били нанесени увреждания, защото след като веднъж си изпитал екстаза от чистата свобода на злото, никога не ще можеш да забравиш тази радост. Ние ще ти помогнем, но никога няма да те възстановим напълно.

— Вече го знам.

Абатът се поклони. Наведе се, взе кутията и я подаде на друг монах, който я отнесе.

— Имаш безкрайните ни благодарности, приятелю Пендъргаст — каза Церинг. — Извърши огромен подвиг — на висока цена.

Пендъргаст остана да стои прав.

— Боя се, че това още не е свършило — отвърна той. — Има крадец измежду вас. Изглежда някой от вашите монаси е мислел, че светът е узрял за пречистване и е организирал кражбата на Агозиена. Трябва да разберем кой е той и да му попречим да го извърши отново — иначе Агозиенът никога няма да е на сигурно място.

След като думите му бяха преведени, старейшината се обърна и го погледна, веждите му бяха леко вдигнати. Настъпи колебание. После старейшината започна да говори, а Церинг преведе: