Чтение онлайн

— Мръсни копелета — изръмжа Чъби, докато половин дузина въоръжени и униформени мъже се прехвърляха през борда, викайки безразборно. Всичките бяха облечени в моряшки тъмносини панталони клош, матроски с широки яки, раирани синьо-бели фланелки, а на главите си бяха накривили бели барети с червени помпони — но кройката на униформата им беше китайска, а в ръцете си размахваха дълги автомати „Калашников“ 47 с извити предни пълнители и дървени приклади.

Заборичкаха се помежду си в старанието си да ни изритат или ударят с приклад и ни подкараха към каютата, където ни блъснаха върху пейката до предната преграда. Тримата седнахме един до друг, а двама пазачи се изправиха пред нас с насочени на сантиметри от носовете ни дула и готови да натиснат веднага спусъка.

— Сега ми стана ясно защо ми плащаш по петстотин долара, шефе — опита се да се пошегува Анджело, но единият, от пазачите изкрещя и го удари в лицето с приклада на автомата си. Анджело изтри устата си, от която се процеди струйка кръв надолу по брадичката му, и спряхме да се шегуваме.

Останалите въоръжени матроси започнаха да трошат „Танцуващата“. Предполагам, че са искали да направят обиск, но те се развилняха из помещението и започнаха да блъскат отворените шкафове или да трошат ламперията.

Един от тях откри барчето с напитките и макар че в него бяха останали само една-две бутилки, другите нададоха радостни викове. Всички се нахвърлиха шумно като чайки на купчина рибешки вътрешности, а после се втурнаха да ровят в коридора със същото невъздържано веселие. Даже когато командирът им, придружаван от четирима помощници, се зае да премине през опасното разстояние от шест инча, отделящо катера от „Танцуващата“, виковете и смеховете им изобщо не утихнаха сред шумотевицата от счупени стъкла и дървени надстройки.

Командирът се затътри тежко по палубата и се наведе, за да влезе в каютата. Вътре се изправи и си пое дъх.

Той бе един от най-едрите мъже, които бях виждал някога, не по-нисък от шест фута и шест инча и ужасно дебел — огромното му подпухнало тяло изпъваше бялата униформена куртка, от която се подаваше търбух, голям колкото преграден буй. Куртката му още малко щеше да скъса месинговите копчета, а подмишниците му бяха просмукани от пот. На гърдите му бяха закачени цял куп лъскави звезди и медали, сред които разпознах Американския флотски кръст и Звездата на победата от 1918 година.

Главата му имаше формата и цвета на емайлираните черни гърнета, в които ритуално са сварявали мисионерите, а обшитата му с широка лента от златна сърма флотска фуражка бе накривена наперено. По лицето му се стичаха лъскави струйки пот, а докато се мъчеше да успокои дишането си и избърсваше потта, той се взираше в мен с изпъкналите си очи.

Тялото му бавно започна да се издува, увеличавайки още повече размерите си, подобно на гигантска жаба, и аз започнах да се плаша — очаквах, че ще се пръсне.

Дебелите му като гуми на трактор морави бърни се раздвижиха и от разтворената му като пещера розова уста се разнесе невероятно силен рев.

— Млъкнете! — изкрещя той. Бандата трошачи тутакси застина, като един дори остана с вдигнат приклад, готов да потроши ламперията зад бара.

Огромният офицер се затътри напред и сякаш изпълни цялото помещение с туловището си. Отпусна се бавно на един от тапицираните с кожа столове. Избърса отново лицето си, после вдигна очи към мен и цял засия във възможно най-приятелската усмивка. Приличаше на някакво огромно топчесто и обичливо бебе — едрите му зъби бяха безупречно бели, а очите му почти се скриха в разтегнатата от усмивката черна плът.

— Мистър Флечър, не мога да ви опиша колко ми е приятно, че ви виждам — гласът му бе дълбок, мек и приятелски, а акцентът му бе на британец от висшето общество — почти бях сигурен, че го е придобил в някое изискано учебно заведение. Английският му беше по-добър от моя. — От години се опитвам да се срещна с вас.

— Много сте любезен, адмирале — униформата му не подхождаше на по-нисък чин.

— „Адмирале“ — повтори с удоволствие той. — Много ми харесва — и се засмя. Смехът му започна с тресене на корема и завърши със задъхване и усилие да си поеме въздух. — Уви, мистър Флечър, вие сте се подвели от външния ми вид — добави той, като изпъчи гърди и заоправя медалите и шапката си. — Аз съм само един скромен капитан втори ранг.

— Много жалко, капитане.

— Не, не, мистър Флечър — недейте да си хабите съчувствието по мой адрес. Притежавам достатъчно власт и повече не искам — той замълча, за да успокои дишането си и да изтрие прясно бликналата пот. — Мога да се разпореждам с живота и смъртта на хората, повярвайте ми.

— Вярвам ви, сър — живо го уверих аз. — Моля ви, не се чувствайте длъжен да ми давате доказателства.

Избухна отново в смях, почти се задави, изкашля нещо голямо и жълто, което изплю на пода пред мен, и рече:

— Вие ми харесвате, мистър Флечър, наистина ми харесвате. Според мен чувството за хумор е много важно. Уверен съм, че ние с вас ще станем много добри приятели.

Съмнявах се, че ще станем приятели, но се усмихнах насърчително.

— И за да ви докажа колко високо ви ценя, ще ви помоля да се обръщате към мен по име — Сюлейман Дада.

— Много съм ви задължен — наистина ви благодаря, Сюлейман Дада, а пък вие можете да ме наричате Хари.

— Хари — каза той. — Хайде да пийнем по глътка уиски — в същия миг в каютата влезе още един човек. Стройният младолик мъж не бе облечен в обичайната униформа на колониалната полиция, а в лек копринен костюм и копринена риза с цвят на лимон, с подходяща вратовръзка и обувки от крокодилска кожа.

Светлорусата му коса бе старателно вчесана напред в зализан перчем, а пухкавите му мустаци бяха подстригани както обикновено, но пристъпваше внимателно, сякаш изпълняваше някаква важна задача. Усмихнах му се.

— Е, как си с топките, Дейли? — любезно го попитах аз, но той не ми отговори и седна срещу капитан втори ранг Сюлейман Дада.

Дада протегна огромната си черна лапа и грабна от ръцете на един от подчинените си бутилката с уиски, част от моите стари запаси, а после кимна на друг матрос да донесе чаши от потрошения шкаф.

Наляха на всекиго по половин чаша уиски и Дада вдигна тост.

— За трайното ни приятелство и всеобщото благополучие! — отпихме от чашите си — Дейли и аз предпазливо, а Дада изпразни чашата си с видимо удоволствие. Докато той седеше с отхвърлена назад глава и с притворени очи, матросът понечи да отнесе бутилката уиски от масата пред него. Без да оставя чашата си, Дада го перна здраво по бузата с разтворена длан с такава сила, че главата му отхвръкна назад, тялото му прелетя през салона и се строполи върху натрошеното барче. Матросът се свлече по стената и седна, клатейки замаяно глава. Разбрах, че въпреки грамадното си тяло Сюлейман Дада е пъргав и много силен мъж.