Чтение онлайн

— Колега, оставете поне един час на мира вашата хипотеза! — обади се недоволно. — Нека си хапнем като хората.

— Прав сте — усмихна се виновно Димов.

— Хипотезата си е хипотеза… Няма къде да избяга. Сега нека да оставам да поговорят малко фактите…

— Да, разбира се.

— И освен това такива задушени охлюви няма да намерите никъде в Париж.

Едва като изпи две чаши „Божоле“ Димов усети как всичко в него се отпусна. Наистина нямаше никакъв смисъл да си разваля вечерята с празни мисли и предположения. Той се развесели и когато поднесоха сиренето, намери достатъчно умни и тънки комплименти, за да зарадва домакина си.

На другата сутрин в девет часа той беше отново в бюрото. Дюран го посрещна ухилен до уши.

— Доведоха Капелани — каза той. — Държи се като разярен бик.

— Знае ли за какво сме го извикали?

— Не знае, разбира се. Казахме му само, че сме задържали сина му.

След малко пуснаха бика в арената. Той се втурна с такава сила, че едва ли не образува вихрушка около себе си.

— Какво означава това? — изрева яростно директорът. — Защо сте задържали сина ми?

— Заради вас — отвърна спокойно Дюран.

Капелани се ококори. Димов имаше чувството, че от месестите му ноздри изскачат искри.

— Как така заради мене? Какво искате да кажете?

— Най-напред седнете, господин Капелани. И се успокойте. Това е във ваш интерес.

— В мой интерес е да бъда сега в бюрото си. Там ме чакат куп важни дела.

— Законът ви задължава да отговорите на няколко въпроса.

— Добре! Задайте ги по-бързо и вървете по дяволите.

Сега пък галските нерви на Дюран не издържаха. Той се наежи като стар и опитен боен петел.

— Страхувам се, че вие ще заминете на тоя адрес. И се дръжте сериозно, заподозрян сте в убийство.

Последната дума прозвуча мрачно и тежко, но сякаш мина край ухото на Капелани.

— Аз? — избумтя той. — В убийство?… Ха-ха!… Такава малоумна идея може да се роди в главата само на един тъп полицай.

Това, което Дюран направи, накара другите двама едва ли не да подскочат. Той извади кутията за енфие и яростно я трясна върху масата. И никога след това Димов не разбра умишлено ли го направи или просто не бе издържал на обидата.

— Познавате ли тая кутия? — изгърмя Дюран. Едва сега в бюрото настана мъртва тишина. Капелани погледна бързо кутията и отвърна с понижен глас:

— Не!

— Моля, вижте я по-добре… Вие говорите пред свидетел.

Капелани приближи бюрото и взе кутията с такъв жест, сякаш беше готов да хлопне с нея инспектора по главата.

Димов едва успя да скрие усмивката си.

— За пръв път я виждам! — отвърна Капелани решително.

— Господин Капелани, предупреждавам ви, че стъпвате на опасна плоскост. Тая кутия е намерена във вашата вила.

— Глупости! От къде на къде?

— Имаме показанията на вашия син. Обяснете ми откъде я имате.

— Никога не съм купувал такива глупости! Но и тъй да е. Престъпление ли е човек да държи в своята вила кутия за енфие?

— Ааа, знаете за какво служи? — обади се доста злорадо Дюран.

— Ами да не съм сляп.

— И аз не съм сляп, но в първия момент я помислих за табакера. Ще ми кажете ли какво търси у вас?

— Сто пъти ли да повтарям! Виждам я за пръв път.

Дюран се облегна в креслото си. И премери с поглед Капелани така, както ястребът гледа врабчето. И тоя път гласът му прозвуча наистина много тежко и внушително:

— Господин Капелани, тая кутия е била в ръчния багаж на Периа през нощта на убийството. И тогава е изчезнала… А сега най-внезапно я намираме у вас. Добре, кажете ми вие как да си обясним тая работа?

Настроението на Капелани изведнаж спадна. Той помълча малко, после отвърна с доста глух глас:

— Вие имате ли ум в главата? За какво ще взема тая кутия? За да ми я триете сега на носа ли?

— Тя струва около петдесет хиляди франка, господин Капелани.

— Може да струва и петстотин хиляди. Да не искате да кажете, че съм някакъв вулгарен крадец?

— Това е най-малкото. Тогава е бил убит Периа. И кутията е изчезнала заедно с някои други вещи.

— Засрамете се, господин инспекторе.

Капелани се омърлуши съвсем и за пръв път седна в един от фотьойлите. Грамадният му плешив лоб се бе покрил с капчици пот.

— Не желая да разговарям повече с вас! — каза той. — Искам да се посъветвам с адвоката си.

— Да, ще ви дадем тая възможност. Но отговорете ми преди това на следния простичък въпрос. Защо последния път се върнахте през София? Защо не взехте самолета на „Сабена“, който щеше да ви доведе директно в Париж?

— Защото го пропуснах! — каза нервно Капелани.

— Това не е сериозен отговор. Как ще го пропуснете, като дори не сте си взели билет за него.

— Аз изобщо не знаех кога ще свършат моите преговори. Беше вече късно за „Сабена“. Тогава проверих в агенцията и разбрах, че имам удобна връзка в София… Това е всичко.

— Я си припомнете добре, господин Капелани. Да не би Периа да ви е дал кутията? Просто да я пренесете през границата. И сега ви е страх да си признаете?

Колкото да бе разгневен, Капелани усети хитрата уловка.

— Оставете тия номера! — каза той грубо. — Нито познавам Периа, нито съм разговарял с него. Вече ви обясних миналия път тая работа.

— Но, съгласете се, кутията няма крила. И не може да литне сама до вилата ви, където я намерихме скрита в един щкаф.

— В шкаф?

— Да, в шкаф… И увита в мръсен парцал.

— Мерзост! Това означава, че вие сте я подхвърлили… За да си улесните следствието.

— А пък вие никак не си улеснявате положението с такива обиди — каза Дюран отмъстително. — Всяка ваша дума е записана на магнетофонна лента.

— Вече ви казах. Искам да говоря с адвоката си.

— Да, разбира се, но ще говорите тук! — каза твърдо Дюран. — Съжалявам много, господин Капелани, но съм длъжен да ви задържа.

— Не! — възкликна уплашено Капелани.

И последните капки на самоувереност се бяха изцедили от него, той изведнаж рухна. Успя само да избърше с длан изпотеното си чело.

— Давате ли си сметка какво правите? — каза той сломено. — Та вие ще ме компрометирате… Ще провалите кариерата ми.

— Съжалявам, господин Капелани, но вашите отговори не ме удовлетворяват.