Чтение онлайн

— Не се безпокойте, мадам, ще пристигнем навреме. До Оран още час и десет минути.

— Никога не съм ходила в Оран. На летището има ли таксита?

— Разбира се. Но няма ли да ви чакат?

— Надали. Те са предполагали, че ще пристигна с редовния самолет. А не знаех на кого да телефонирам.

— Все едно, ще успеем. Както виждате, времето е чудесно.

Точно в шест и половина самолетът кацна, на летището на Оран. Госпожа Делюк бръкна в чантата си и извади сто франка. Младият човек видимо се поколеба.

— Само за да не ви обидя, госпожо… За мене беше истинско удоволствие да пътувам с една толкова известна артистка.

Граничната проверка мина бързо и лесно, тъй като нямаше никакви други пътници. Подпечатаха багажа й, без дори да погледнат в него. Имаше и достатъчно свободни таксита, така че мадам Делюк си избра най-луксозното.

— Хотел „Метропол“ — каза тя.

Шофьорът кимна, колата се понесе бързо по асфалтовото шосе между пожълтелите унили хълмове. Мадам Делюк седеше мълчаливо отзад, видът й беше успокоен и доволен. И макар да бе нетърпимо задушно, никаква капчица пот не личеше по нейното деликатно артистично лице. И никакъв признак на нетърпение или бързане. Само лявата й ръка издаваше малко нервност, все още здраво стискаше дръжката на ръчната чанта. Скоро пристигнаха пред хотела, великолепен прислужник с вид на майор от кралската армия сръчно взе куфара й. Тя отиде на рецепцията и подаде паспорта си.

— Апартаментът за мадам Делюк?

— Ангажиран е, госпожо. Това ли е багажът ви?

— Да, моля да го изпратите… Навярно имате климатична инсталация?

— Безукорна, госпожо. Мадам Делюк взе асансьора за третия етаж и тръгна облекчена по прохладния коридор. На три крачки след нея, величествен и учтив, вървеше прислужникът. Тя стигна пред апартамента си и с облекчение го отключи. Най-сетне се бе докопала до спасителния бряг, и то по-просто, отколкото бе предполагала. Усмихна се и влезе в стаята. Но това, което видя, я накара да се вцепени на мястото си.

На един стол в средата на стаята седеше Пиер Кулон. Изглеждаше спокоен и изискан, както винаги, с аристократичното си лице, заградено с лека брадичка. Пушеше небрежно и гледаше право в нея с иронична, малко печална усмивка.

Жената издаде слаб писък, изпусна чантата си и хукна назад. На прага почти се сблъска с инспектор Дюран. На две крачки зад него спокойно изчакваха изхода на „представлението“ Димов и Жан, все още в своя пилотски костюм.

— Мадам де Вол, налага се да поговорим с вас! — каза Дюран.

Жената поразена мълчеше. Сега видът й бе толкова жалък и безпомощен, че Димов неволно я съжали.

— Жан, заведи я в стаята! — разпореди Дюран. — И си отваряй очите. От нея сега може да се очаква всичко.

— Бъдете спокоен, господин Дюран.

Дюран и Димов влязоха в апартамента. Пиер Кулон бе станал от мястото си и се усмихваше.

— Поздравявайте, Мишел! — каза Дюран доволно. — Виждам, че чудесно изпълни ролята си.

— Вече два дена репетирам, господин инспекторе, сега вече спокойно мога да стана и киноартист.

— Как реагира?

— Нали видяхте? Все едно, че видя смъртта си. Дори си изпусна чантата.

Дюран взе чантата и я отвори.

— Може пък да намерим нещичко — измърмори той, — преди да сме почнали разпита.

— Предполагам какво може да се намери.

— По-добре е да видим. Чантата беше доста пълна, предимно с тоалетни принадлежности. Дълго трябваше да ги вадят една след друга. Най-сетне откриха солиден пакет, пълен с пачки пари — всичките стофранкови. Едва на дъното лежеше доста голяма инкрустирана кутия. Дюран внимателно я положи на масата и отвори капака.

Съдържанието й блесна и затрептя на светлината, която идваше от прозореца. Беше пълна със скъпоценности. Дюран започна да ги вади внимателно, с неочаквано нежни за неговите грубички ръце движения. Имаше диадеми, брошки, колиета, браслети — всичко, което една кралица би могла да си пожелае. Скъпоценните камъни сияеха и горяха като живи. „Съвсем не приличат на мърлявия изумруд от кутията за енфие“ — мислеше Димов.

Изведнаж Дюран възкликна възбудено:

— Дяволите да ме вземат… Ами това са скъпоценностите от „Мавритания“!

— От коя „Мавритания“?

— Преди половин година от кораба „Мавритания“, който пътуваше за Атина, бяха откраднати диаманти за десетки милиони долари… Не сте ли чели? От съпругата на американския милиардер Доналд.

Дюран ги гледаше с алчен поглед. Изглеждаше извънредно развълнуван, едва ли не бе загубил присъствие на духа. Димов снизходително се усмихна.

— Защо се смеете? — кресна изведнаж Дюран. — Ами това е успех, колега, невероятен успех. Можете ли да си представите как ще се облещи нашият директор, като му ги тръсна на бюрото?

И все още не можеше да откъсне погледа си от тях.

— Трябва да почнем разпита! — каза Димов неспокойно.

Едва сега инспекторът дойде на себе си.

— Да, да, прав сте…

За разпита бяха наели апартамент на същия етаж. Когато влязоха, мадам де Вол седеше на малкото диванче в спалнята, облечено в златиста дамаска. Изглеждаше притихнала и сразена, но все пак с удивително свежо лице, сякаш недокоснато от събитията. Разположен удобно на един стол, Жан я следеше като ястреб, без да я изпусне нито за миг от погледа си. „Тия млади хора — мислеше Димов — могат да бъдат по-студени и от лед.“ Според него, един стилен инспектор при всички положения трябваше да бъде малко по-милостив и по-внимателен към жените.

Но навярно инспектор Дюран беше далеч от тая мисъл. В тишината гласът му прозвуча почти жестоко:

— Кажете, мадам де Вол, защо се опитахте да убиете Пиер Кулон? Защо стреляхте срещу него?

Мадам де Вол погледна инспектора, забави се само един миг и каза тихо:

— Не съм стреляла по никого.

„Значи, съвзела се е“ — помисли Димов с някакво странно облекчение. Каквато и да бе тая жена, все пак тя бе живяла между вълци. Но Дюран само я погледна с презрение.

— Късно е за лъжи и преструвки. Предупреждавам ви, че с това само отежнявате своето положение.

— Не съм стреляла по никого — повтори мадам де Вол. Гласът й звучеше равно и съвсем безизразно.

— Това са показания на Пиер Кулрн.

— Вие ме шантажирате, инспекторе. Пиер Кулон не може да ви каже нещо, което не е истина.

— Искате да кажете, че нямате нищо общо с тая работа?

— Нямам нищо общо със самоубийството на Кулон.

— Тогава защо побягнахте? — запита Дюран със спотаена ярост. — Защо взехте фалшиво име? Защо си послужихте е фалшив паспорт?

— Защото се уплаших.