Чтение онлайн

Но Димов едва го чу, вглъбен в някаква своя мисъл. Дюран изглежда, че забеляза това, защото запита:

— Какво ви тормози? Пак някакви съмнения?

— Всъщност само едно. И все пак доста солидно. Защо в крайна сметка такава умна и пресметлива жена като нея се е решила на толкова опасна и рискована постъпка? Защо го е убила?… Едно е да те съдят за предумишлено убийство, друго — за съучастничество в грабежи.

— Хайде сега! — Дюран го погледна учудено. — Та нали всъщност вие лансирахте тая хипотеза, че мадам де Вол е убила Кулон?

— Да, наистина… Но тогава още не знаех, че е толкова пресметлива и умна.

— И все пак тя е жена — каза Дюран сърдито. — Имала е кариера, обществено положение, пари… Насителка е на Почетния легион… И изведнъж — свалена в калта, смазана, опозорена. Коя жена би могла да се примири с такова положение? И не само жена.

— Да, на пръв поглед всичко е така, както вие го казвате. И все пак не ми прилича на човек, който се поддава на чувствата си. Способна е да пресметне хладнокръвно плюсовете и минусите на всяко свое дело. Да, сетих се какво исках да ви попитам. Прието ли е на френски жена да каже за себе си „любовница“?

— Не, разбира се… Би трябвало да каже „приятелка“. Но тя очевидно си търси оправдание… Жертва на чувствата или нещо подобно. Плитка игра.

— Не е толкова плитка. Всеки съд е чувствителен за такива мотиви. А като се има пред вид, че всъщност нямаме никакви показания на Кулон, то…

— Не! — прекъсна го яростно Дюран. — Няма да се отскубне!… Ще намеря начин да я изоблича. Ще разруша из основи нейното нескопосно алиби?

— Това ще бъде дълга и безнадеждна война… Не знам дали ще ви стигнат нервите.

— Не се съмнявайте в това.

— Прави ми впечатление, че сте по-безпощаден към жените — усмихна се Димов, — отколкото към милионерите.

— Много естествено. Милионер с удоволствие бих станал. Но жена, никога.

— Искате ли да направим един експеримент? — запита Димов внезапно.

— Какъв експеримент?

Поспориха малко дали тоя експеримент е уместен и какво би могъл да им донесе. Най-сетне Дюран неохотно се съгласи. След малко те бяха отново в апартамента, в който проведоха разпита. Мадам де Вол седеше на същото място, сякаш не бе помръднала милиметър. На гладкото й лице не се бе появила дори най-малката гънчица на умора или страдание. Сега Димов я гледаше малко стреснат. И последните сенки на съчувствие бяха излетели от душата му. „Нима това е наистина жена? — мислеше той смутено. — Едва ли!“

— Пригответе се да вървим! — каза Дюран.

След това се изправи пред мадам де Вол и добави сухо:

— Госпожо, току-що ми съобщиха, че Кулон е починал. Сега вие ще отговаряте не за опит за убийство, а за убийство.

За едно мигновение нещо се появи в непроницаемите очи на мадам де Вол. Колкото и кратко да беше то, двамата мъже много добре го забелязаха. Като излязоха в коридора, Димов веднага запита:

— Видяхте ли?

— Много добре видях. Тя се зарадва.

— Точно така!… Но защо?… Сега нали наистина ще отговаря за убийство? И толкова ли е глупава, за да не го разбере?

— Знам ли? — измърмори Дюран. — Може ли човек да разбере женската логика? Може би просто се зарадва, че не съществува вече против нея никакъв жив свидетел.

— Но това е лишено от логика!… Ние приехме, че тя е убила Кулон, за да не я издаде. Но опитът излезе несполучлив, успяхме да я надхитрим. Тя направи пред нас пълни самопризнания. Сега в неин интерес е Кулон да остане жив. Така поне няма да отговаря за убийство.

— Жените са малко нещо като децата, колега… Все им се струва, че като отложат бедата, тя по някакъв начин ще им се размине.

Но Димов едва го чу.

— Защо наистина? — измърмори той омърлушено.

С бързия спортен самолет те пристигнаха в Париж към полунощ. Чакаха ги две коли — едната за инспекторите, другата, достатъчно осигурена и бронирана, за мадам де Вол и другите сътрудници. За тяхно щастие нямаше журналисти, бяха успели да си спестят поне тая неприятност.

— Искате ли да ви заведа при халите? — запита Дюран. — Не може един истински гост на Париж да не опита нашата лучена супа.

— Сигурно е пълно с чужденци.

— Няма нищо страшно. Това са най-обикновени провинциални веселяци.

Веселяците дремеха край масите и по-скоро се преструваха на весели. Не им спореше и лучената чорба, гъста и лепкава като клайстер. Парижки месари в накървавени бели престилки пиеха кротко на бара своя безплатен аперитив, колкото да създадат известен колорит на заведението. Провинциалистите гледаха малко уплашено кървавите петна по престилките и нагъваха без апетит супата. Но на Димов тя хареса — поне оная част, която можеше някак си да се погълне. Изпиха заедно бутилка вино и си тръгнаха.

— Утре ви каня на официална вечеря — каза Дюран. — Навярно ще присъствува и директорът.

Димов го погледна едва ли не уплашено.

— Много ви моля!… Ама знаете ли как не обичам официални срещи и вечери.

Дюран се замисли.

— За вечерята някак си може да уредим… Но тогава ще се наложи да дойдете още веднаж в бюрото ми. Няма да ви се размине без една официална благодарност. Да не говорим за мисис Доналд!

— Не ми е приятно да услужвам на милиардери — изсумтя Димов.

— Без шеги! Навярно ви чака и парична премия. Най-малкото от страна на застрахователната компания.

— С удоволствие ви я отстъпвам — усмихна се Димов.

— Не се шегувайте. Това не са малко пари!

— Не се шегувам, но у нас това е абсолютно забранено. Държавен служител може да получи само законната държавна премия. И нищо друго.

— Ха! — възкликна Дюран. — По тоя начин ще услужите на капиталистите. Знаете ли колко ще се зарадват? Тия пари и без друго ги бяха прежалили.

— Знам! — отвърна Димов. — Но принципът си е принцип.

Дюран го зяпаше любопитно.

— Странни хора сте вие! — измърмори той.

Опитаха се да спрат едно такси. То наистина спря, но в него седеше млада жена с доста претенциозен вид. Цялото й поведение подсказваше, че с удоволствие би ги приела и двамата. Дюран само махна с ръка, шофьорът предвидливо замина.

— А това не влиза ли във вашите задължения? — усмихна се Димов. — Да я приберете на топло.

— Има си хора за тая работа — отвърна неохотно Дюран.