Чтение онлайн

Монахът се изчервява засрамено. Не е изненадващо, че абатът се съмнява в него.

– Ами писмото? – Той свежда очи към пода. – Тук ли е някъде. – Коленичва и започва да рови из изсипаните на земята неща, после поглежда счупения шкаф. – Или и то е откраднато?

Абатът се приближава, внимателно го хваща за ръката и го кара да се изправи.

– Братко, със съжаление трябва да ти кажа, че е изчезнало. Крадецът на плочката е взел и кутията, и писмото, оставени от майка ти.

Порой от мисли изпълва главата на Томазо. Подаръкът на майка му е изчезнал. Дори почеркът – единственото свидетелство за нейния характер – е изгубен. Нещо по-лошо – този, който е откраднал плочката, сега знае, че другата е у сестра му.

Тя е в голяма опасност.

Томазо освобождава ръката си от пръстите на абата.

– Простете ми, отче, но моите дни при вас свършиха. Искам да си тръгна веднага.

На лицето му е изписана твърда решителност. Абатът я вижда. Осъзнава предизвикателството.

– Няма да го сториш, братко. Ако стъпиш извън манастира, тутакси ще изпратя инквизиторите да те заловят.

52

В НАШИ ДНИ

„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ

В щатския затвор „Сан Куентин“ излежават присъдите си над пет хиляди затворници, включително най-многолюдната популация от осъдени на смърт в Америка.

Всеки ден става някакъв инцидент. Днес не прави изключение. Надзирателите отварят прозорчето на килията на Ларс Бейл и с ужас го виждат проснат на земята.

Лицето му е мъртвешки бледо. От очите, носа и ушите му тече кръв. Устните, брадичката и вратът му са омазани с повръщано.

Задействат алармата. Викат лекар. Бързо отключват вратата на килията.

Надзирателят Джим Тифани влиза пръв. Навежда се и проверява пулса на затворника. Осъденият на смърт изстенва тихо.

– Жив е!

Тифани коленичи и понечва да му направи изкуствено дишане, но в този момент затворникът внезапно се разтриса – от смях.

– Боже мили! Какво става?

Тифани се дръпва. Колегата му, надзирател Пит Хачър, за малко не изпуска радиостанцията си. Бейл се изправя, кикотейки се като малко дете, което е чуло мръсен виц.

Надзирателите изведнъж осъзнават какво се е случило.

Лудият мръсник е боядисал лицето си, за да изглежда умрял.

Бейл се ухилва:

– Шегичка, момчета. Реших да ви направя малка демонстрация на последния ми ден. Скоро ще дойде краят на земния ми живот. Но не плачете за мен, ще се върна. Ох, как само ще се върна!

– Побъркан изрод! – Тифани се втренчва в лицето му. – Светът ще си отдъхне, когато умреш и те заровят, боклук такъв!

Бейл се ококорва. Разперва широко ръце, озъбва се и изсъсква като змия.

– Кучи син!

Тифани го блъсва в стената, а Хачър скача да сложи окови на ръцете и краката му. Държат се адски грубо с него, но той продължава да се кикоти и да съска.

– Млъкни бе, кретен! – изкрещява Тифани в лицето му. – Директорът иска да говориш с един човек по телефона. Ако нямахме заповед да те заведем и да те принудим да говориш, до обяд щеше да си плюеш зъбите в медицинския център.

Изблъскват го от килията и го карат да върви толкова бързо с оковите, че той едва успява да ги следва, без да се спъне.

В помещението за телефонни разговори го избутват в един ъгъл да чака, докато осъществят връзката.

Бейл и Тифани се гледат свирепо. Надзирателят явно в уплашен, но се държи мъжки. Бейл се усмихва и заговаря с най-приятелския си глас:

– Надзирател Тифани, може ли да ти кажа нещо?

– Няма да ми казваш нищо, скапаняк!

– Жена ти Сюзан – може би още не знаеш, но има рак в путката. Ще умре от него. Бавно и мъчително.

Тифани изпуска нервите си. Не знае откъде Бейл знае името на жена му. Но и не се интересува. Удря го толкова силно с юмрук в корема, че затворникът се превива на две и пада. Замахва с крак да го изрита в главата, но Хачър го възпира:

– Джим! За бога!

Телефонът на стената иззвънява и всички се сепват и го поглеждат. Прозвучава като звънец за края на боксов рунд. Хачър взема стол, стоварва останалия без въздух Бейл на него, като не изпуска от поглед все още вбесения Тифани. Вдига телефона и като закрива слушалката, се обръща към затворника:

– Да не си продумал и думичка за това, което се случи току-що, Бейл. – Поглежда го заплашително и казва в слушалката. – Да. Да, тук е. Ще ви го дам.

Подава я на затворника и изчаква той да вдигне стегнатите си с белезници ръце от корема си.

Бейл едва успява да говори.

– Ларс? Ларс Бейл?

Затворникът успява да си поеме дъх.

– Да.

– Ларс, аз съм Том Шаман. Срещали сме се преди години, когато бях свещеник.

– Ааа, отец Том! – лицето на Бейл светва. – Чудех се кого ли ще прати Бог, за да му свърши мръсната работа.

Capitolo LI

1778 Г.

КАНАЛЕ ГРАНДЕ, ВЕНЕЦИЯ

Бледата пълна луна виси в утринното небе като пътник, който е изпуснал последния рейс и сега трябва да чака цял ден до следващия.

При обичайни обстоятелства Томазо би спрял да погледа, докато изчезне и последната бледа светлина.

Не и днес.

Той бърза. Бърза повече откогато и да е през живота си.

От мига, в който излезе от манастира, съзнава, че това е състезание на живот и смърт. Състезание не само с времето, а и с крадците на плочката, и с цялата мощ на католическата църква.

Заплахата на абата да уведоми държавните инквизитори го смразява до мозъка на костите. Ермано и Ефран със сигурност ще бъдат арестувани като еретици и изтезавани до смърт. Самият Томазо ще бъде съден за вероотстъпничество, но може да извади късмет да се спаси.

Когато притичва до хангара и приближава водата, го обхваща паника. Моли се паметта да не го е излъгала. Не е.

Само една от лодките е изгоряла при пожара. По-малката – онази, с която всяка сутрин гребе около острова, е изтеглена встрани от пламъците от някой съобразителен монах.