Чтение онлайн

Вито Карвальо минава покрай него по централната пътека и се насочва право към познатия силует на Роко Балдони. Някъде отстрани изщраква фотоапарат и звукът проехтява в празната катедрала. Майорът отива до издигнатия олтар и несъзнателно изпитва усещането, че прави нещо нередно, като влиза в този район, запазен само за духовенството, а сега гъмжащ от полицаи. Това е мястото, където почиват тленните останки на свети Марк, откраднати от венециански търговци от Александрия през девети век. Сега то е сцена на смразяващо кръвта светотатство. В задната част на олтара се намира изящната „Пала д’Оро“ – Златната плащаница. Върху нея с кръв е нарисуван същият правоъгълен символ, който намериха в „Санта Мария дела Салуте“, а отдолу – цифрата 6.

Вито поклаща глава при вида на това чудовищно светотатство. В този момент идва Валентина, която току-що е дала задачи на екипите, натоварени с огледа и търсенето на свидетели. Прекръства се, коленичи за момент, после се приближава до шефа си, като стъпва на една от изолиращите дъски, поставени от криминалистите, за да не се замърсява местопрестъплението.

– Това ли е? – пита тя. – Няма ли друго?

Вито си припомня, че сега би трябвало да е в кабинета си и да съобщава, че е отстранена от разследването.

– Засега намерихме само това – отговаря. – Няма черен дроб, ако това имаш предвид. – Накланя глава, за да види по-добре кръвта, и се обръща към една криминалистка. – С четка ли е нарисувано?

Тъмнокосата млада жена с ръкавици и гащеризон, коленичила на пода, вдига глава и отговаря:

– Да. Намерихме два-три косъма от четка. – Кимва към една бутилка с накрайник за пръскане. – Нарисувано е с кръв, не с боя.

– Значи убиецът е взел кръв – в бутилка – и е дошъл, за да нарисува това богохулствено послание върху религиозното сърце на Венеция. Но коя е жертвата? Мъртва ли е, или още жива? – Вито вдига очи към тавана, сякаш чака отговор от Бог. – Позната ли ни е, или тепърва ще научим коя е?

Роко идва при тях в издигнатата изолирана зона.

– Обадиха се от контролната зала – съобщава той. – Пресата е надушила, че става нещо. Какво да правим?

– Не искам хората да четат във вестниците за това – заявява Вито, като почервенява от гняв. – Не искам пресата да разбира нищо. Никакви статии, никакви снимки, никакви слухове. Нищо не трябва да изтича. Разбирате ли?

Роко съобщава лошата новина:

– Късно е. – Обръща се и кимва към задната пейка. – Кураторът каза, че вече е идвал някакъв фотограф. Принудил се е да го пусне.

Майорът едва се спира да не изпсува.

– Някакви следи на входа? – обръща се към Валентина.

– Нищо явно. Пратих хора да проверят.

Вито се оглежда и вижда стоманено скеле, няколко кофи мазилка, мистрии и дъски в единия ъгъл.

– Извършителят не е проникнал с взлом – отбелязва. – Сигурно се е дегизирал като строител или реставратор и се е скрил някъде, докато всички си тръгнат.

Слиза от дъската на криминалистите и се отдалечава от олтара. Липсата на черен дроб на местопрестъплението го тревожи. Започва да разбира какво може да означава това.

– Все пак е трябвало да излезе по някакъв начин – отбелязва Роко, като тръгва след него. – Било е хазарт. Рискът да бъде забелязан на излизане е бил по-голям, отколкото на влизане.

– Тогава намерете свидетели – сопва се Вито. – Нямам време да обсъждам очевидни неща.

Валентина поглежда за последен път символа, преди да слезе от дъската.

– Вече разпитахме работниците – обяснява. – Попитахме ги дали са забелязали някой да си тръгва по-рано. Ще разпитаме и туристите, може някой да си спомни. Разбира се, тях трудно ще ги открием.

Вито хваща главата си с ръце, затваря очи и възкликва:

– О, Боже, милостиви Боже, дано да греша!

Валентина и Роко се споглеждат смутено.

Вито споделя мислите, които го тревожат:

– Няма черен дроб, защото жертвата още е жива. – Посочва кървавия знак. – Но съм сигурен, че много скоро ще умре.

Всички се втренчват мълчаливо в оскверняващия знак и се опитват да се поставят в ума на извършителя, да отгатнат мотивите и крайната цел. Вито посочва числото под символа:

– Какво е това? Това число? Какво мислите, че означава?

– Числата се използват за броене – изказва предположението си Валентина. – Да не би да е някакво обратно броене?

– Точно така смятам. Но дали става дума за часове, за дни или за седмици? – Вито рязко се обръща към нея. – Намери проклетия бивш свещеник. Открий го бързо и се моли да може да ни каже какво, по дяволите, означава това, преди още някой да умре.

Capitolo LIII

1778 Г.

РИО ТЕРА САН ВИО, ВЕНЕЦИЯ

Томазо разбира защо Танина има доверие на Лидия. Тя е един от онези рядко срещани хора, които умеят да те слушат, без да те прекъсват. Търпеливо и внимателно изслушва младия свещеник, докато той обяснява как наскоро е научил, че е бил разделен от сестра си още в ранно детство и се надява да я открие, и то бързо.

– Провери ли в женските манастири? – пита тя. – Монахините водят дневници. Така може да съставиш списък на момиченцата сираци на подходящата възраст.

– Това мислех да направя, когато напуснах абатството, но сега нямам време. Освен това ме е страх, че ако се покажа на такова място, абатът и инквизицията веднага ще научат.

– Сигурно си прав. – Лидия кимва в знак на съгласие и се усмихва оптимистично. – След няколко дни ще изпратя някой от слугите си да поразпита дискретно вместо теб. В района няма много женски манастири и задачата няма да е трудна.

Точно когато Томазо започва да благодари, Танина се връща с Ермано и Ефран.

– Какви си ги приказвал, по дяволите? – нахвърля се евреинът върху монаха. – Глупак!

Ефран застава между тях.

– Знаем какво е приказвал. Успокой се. – Избутва Ермано назад, втренчва се в него, докато той се успокои, после се обръща към Томазо. – Ние не сме просяци и крадци, синьоре. Искахме да сключим сделка. Взаимно изгодна сделка. – Кимва към Ермано. – Нито аз, нито приятелят ми знаем нещо за кражбата на твоята собственост и за нас е огромна обида да смяташ, че сме способни на такова нещо.