Чтение онлайн

– Солните мини – промълви Ариус с усилие през подпухналите си устни. – В Триновантия [4] . После в Галия.

– О, богове. И колко време работи в тези помийни ями?

Ариус сви рамене.

– Да влачиш блокове каменна сол нагоре-надолу по планините в продължение на години; о, да, това определено прави мъжете яки. – После зададе последния си въпрос: – Но така или иначе, човек не се научава да върти меча в мините. Ти къде се научи, а?

Ариус обърна лице към стената.

– Е, добре. Време е да ме чуеш. От сега нататък ще се биеш за мен, когато и където кажа. Аз съм твоят ланист. Знаеш ли какво е това? Не? Допускам, че латинският ти е малко примитивен. Всичко, свързано с теб, е примитивно, нали? Ланистът е треньор, скъпо момче, на гладиатори. Ти ще станеш гладиатор. Ще имаш хубав живот, както се казва – жени, богатства, слава. Сега ще положиш клетва и ще започнеш с тренировките веднага щом тези кости зараснат. Повтаряй след мен: "Аз приемем да бъда горен с огън, да бъда оковаван във вериги, да бъда налаган с колове и да умра от меч". Това е гладиаторската клетва, скъпо момче.

Ариус грубо му отвърна какво да направи с клетвата си и отново изпадна в несвяст.

Изминаха дни, преди да успее да стане от леглото, седмици, преди костите му да заздравеят, и почти пет месеца, преди тренировките в гладиаторския двор да приключат. Другите бойци бяха дребни престъпници или объркани роби, подбрани сред най-долнопробните на пазара: евтина некачествена пасмина. Ариус с безразличие се сля с ежедневието в школата: поредният главорез, носещ грубата татуировка на Галий с два кръстосани меча. Той не разбираше как получаването на дървен меч от императора можеше да те направи свободен, но покритите с воала на утринната мъгла родни планини се появиха пред очите му невъзможно свежи, зелени и прекрасни.

Дървен меч. Той използваше дървени мечове всеки ден на тренировките. Все ги чупеше, защото удряше прекалено силно. Поличба? Сети се за друидите, облечени в бели роби, от детството си и те изплуваха смътно в съзнанието му – вдишват имел и прах от стари кости и отгатват божията воля по всяко падащо листо. Те биха го нарекли лоша поличба – да счупиш дървен меч. Но той не беше имал много добри поличби през живота си.

Пропъди мисълта за дома. Школата на улица "Марс" не беше лоша. Нямаше жени и богатства, както му бе обещал Галий, но поне го нямаше безпощадното слънце, нямаше ги веригите, разяждащи плътта на глезените му, нямаше го неспокойния сън по голите планински склонове. Тук имаше завивка, хляб през деня и вино, за да удавя нощите, и бърза внезапна смърт. По-добро е от мините. Нищо не можеше да е по-зле от мините.

Овациите на почитателите на игрите се мержелееха тревожно в мислите му.

 От момента, в който зърнах сенатор Маркус Вибий Август Норбан, закопнях да го пооправя малко: да го подстрижа подходящо, да изчистя мастилените петна от пръстите му, да нахокам робите му, че се отнасят толкова небрежно към тогата му. Беше разведен вече повече от десет години, а робите винаги се възползват, когато в къщата няма господарка. Залагам пет медни монети, че Маркус Норбан, който е бил консул четири пъти и е роден внук на Божествения Император Август, налива сам виното си и сам подрежда книгите си, също като всеки обикновен вдовец плебей.

– Името ти, момиче? – запита, когато му предложих поднос с малки сладки марципанови пастички.

– Теа, господарю.

– Гръцко име… – очите му бяха хлътнали; погледът – добронамерен, проницателен, сдържан. – Но мисля, че не си гъркиня. Произнасяш гласните твърде проточено, а и формата на очите ти е друга. От Антиохия си, може би, но по-скоро бих предположил – еврейка.

Усмихнах се в знак на съгласие, отстъпих назад и започнах да го разглеждам тайничко. Едното му рамо беше изгърбено, това нарушаваше равновесието му и го караше да куца, но почти не се забелязваше, когато не беше изправен. Седнал, той имаше хубава фигура на мъж с благороден профил на патриций и с гъста сива коса.

Горкият Маркус Норбан. Съпругата ти жив ще те изяде.

– Сенаторе! – Лепида влезе с танцуваща походка, свежа и очарователна в розовата си коприна с накити от корали около шията и китките. На петнайсет, колкото мен; по-хубава и по-самоуверена от всякога. – Подранил си. Изгаряш от нетърпение да видиш игрите ли?

– Представлението винаги предизвиква известен интерес – той се изправи и целуна ръката . – Въпреки че обикновено предпочитам библиотеката си.

– Е, трябва да промениш мнението си. Защото аз съм доста запалена по игрите.

– Дъщеря на баща си, разбирам – Маркус учтиво кимна на Полий. Бащата на Лепида с едва доловимо презрение плъзна поглед по ненакъдрената коса на Маркус, небрежно надиплената му тога и закърпената каишка на единия сандал. Той самият беше безупречен: със снежнобял лен със съвършени остри плисета и с парфюм, достатъчно тежък, че да гъделичка ноздрите. И все пак никой не би могъл да го сбърка с патриций. Нито пък Маркус Норбан с какъвто и да е друг.

– Значи наистина познаваш племенницата на императора? – попита Лепида годеника си, когато излязоха от къщата на Полий и потеглиха под априлското слънце. Сините очи се разшириха от възхищение. – Юлия?

– Да, още от дете – усмихна се Маркус. – Тя и полусестра си играеха със сина ми, когато бяха съвсем малки. Не са се срещали оттогава – Паулиний сега е с преторианците, – но аз все още известявам Юлия от време на време. Тя е много унила, откакто баща почина.

Сватбената утрин на Юлия и братовчед Гай Тит Флавий се пропука ведра и синя, докато ние отивахме да видим как двамата ще свържат ръцете си в брак на обществения олтар. Отивахме пеша, тъй като носилките нямаше да успеят да преминат през тълпата. Тласкаха ме във всички посоки – блъскащи се чираци, напористи икономи, просяци, опитващи се да плъзнат ръце за кесията ми. Един пекар с поръсена с брашно престилка тежко стъпи върху крака ми и аз залитнах.

Маркус Норбан ме хвана за ръката с изненадваща сръчност и ме изправи на крака, преди да падна.

– Внимавай, момиче!

– Благодаря, господарю!

Малко огорчена, аз поизостанах. Той наистина беше твърде мил за съпруг на Лепида. А аз всеотдайно се бях молила да се падне някое чудовище.

– О, вижте! – като пусна ръката на Маркус, Лепида си проправи път сред тълпата с лакти. – Вижте, ето ги!

Надзърнах над рамото на Полий. Олтарът на Юнона, богинята на брака. А високият румен млад мъж до жреца трябва да е младоженецът. Той беше в добро настроение, закачаше се и се шегуваше с прислугата си.

– Хубав е – съобщи Лепида, – макар и дебел. Не мислиш ли?

Маркус изглеждаше развеселен.

– Семейство Флавий имаме склонност към напълняване – каза меко той. – Семейна черта.

– О! Е, той не е наистина дебел, нали? Просто е внушителен.

Тръбенето на императорските фанфари проряза слуха ни с бронзовия си звук. Слуги в празнични премени започнаха да се точат покрай нас. Преторианската гвардия се строи отстрани на пътя със своите церемониални доспехи и червени пера и очерта пътя на младоженката.