Чтение онлайн

ЖАНРЫ

Господарката на Рим
Шрифт:

– Това ли е Юлия? – проточи шия Лепида.

Аз разглеждах императорската племенница с любопитство – онази, която уж искала да стане девица весталка. Беше много дребна, косата – сламено безцветна, фигурата – стройна и детинска в бялата роба. Пламтящият младоженски воал изсмукваше всичкия цвят от лицето . Бледите устни се усмихваха, но усмивката не изглеждаше истинска, ами като за сватба.

– Няма подходящия тен, за да носи червено – каза господарката ми твърде тихо, за да я чуе годеникът . – Кожата е като неузряло сирене. Аз ще изглеждам много по-добре на моята сватба.

Младоженците сплетоха ръцете си в знак на съюз и произнесоха ритуалните думи: "Quando tu Gaius, ego Gaia". Размениха си късчета от ритуалния сладкиш, пръстените. Брачните договори бяха подписани. Жрецът напевно произнесе молитвата, а мучащият бял бик проля кръвта си по мраморните стъпала като жертвоприношение за Юнона. Обикновено императорските сватби се провеждаха в по-интимен кръг, но император Домициан беше любител на публичната помпозност. А и зрителите – също.

– Тя трябва да се усмихва – критикуваше Лепида. – Никой не иска да вижда младоженка, която изглежда като труп на собствената си сватба.

Преди процесията младоженецът трябваше да изтръгне девойката от обятията на майка , като символ на кражба. Майката на Юлия беше покойница; чичото я заместваше. Юлия спусна червения воал върху белезникавата си коса и кротко се остави в ръцете му. Докато женихът с двете си ръце се опитваше да я издърпа, погледът ми се вдигна към императора.

Беше висок мъж, енергичен и с добро телосложение, малко над два пъти по-възрастен от мен. Той отразяваше слънцето с избродираното си със злато пурпурно наметало и златна диадема. Едри флавиевски плещи, които щяха да затлъстеят, когато остарее. Румени бузи и широки, добронамерени черти.

Очите ми се преместиха обратно върху племенницата му, сгушена в прегръдките на новия си съпруг. Стана ми жал за нея. Робиня да съжалява императорска роднина – не знам защо го изпитах. Тогава тя вдигна очи, които за момент се срещнаха с моите, и в мига преди да сваля погледа си към земята, аз видях, че в деня на собствената си сватба – светъл и красив пролетен ден, когато целият свят лежеше в краката – Юлия Флавия се чувстваше изгубена и ужасена, и сама.

– Е, това беше! – Полий плесна с ръце и аз, стресната, подскочих. – По-добре да вървим към арената. Първото представление е наистина великолепно, уверявам ви. Намерих дузина раирани коне от един африкански търговец; той ги нарича зебри. По предложение на сенатор Норбан наехме носилка и хванахме прекия път по улица "Марс". Аз подтичвах зад тях пеша, докато Лепида се притискаше към своя годеник и с внимание следеше всяка негова дума, като го поглеждаше изпод дългите си черни мигли. Паяк, оплитащ муха в паяжина.

Полий продължаваше да си говори за това колко умно било от негова страна да купи двайсет тигъра от Индия, когато се наложи носилката рязко да отбие встрани. Огромна каляска, обкована с желязо и заключена с катинар, блокираше пътя, а до нея – носилка, която държаха шестима златокоси гърци. Докато гледахме, портата с решетки като на затвор се отвори и от там, марширувайки, излязоха група мъже. Броните им проблясваха изпод пурпурните наметала, докато се качваха в каляската, а лицата им под шлемовете оставаха мрачни. Гладиатори на път към Колизеума.

– Бойците на Галий. – Полий дръпна пердето, за да вижда по-добре, но се намръщи. – Третокласни, всичките. И все пак са добра стръв за лъвовете. Както и самият Галий, мен ако питате. В носилката е той.

Дебел мъж с бретон от мазни къдрици, падащи върху челото му, се наведе навън през оранжевите копринени завеси, за да се провикне през портата.

– Бавиш ни, скъпо момче.

През портата на школата на Галий излезе едър мъж с червеникава коса, гал или британец. Той носеше тежки железни брони на краката си, зелена препаска и абсурден шлем със зелени пера. Предпазен наръкавник покриваше ръката му, кожени каиши опасваха незащитените му гърди и покрития с белези гръб. Лицето му беше непроницаемо като гранит – и аз го познах.

Робът. Онзи, който се би в игрите по случай възкачването на императора преди месеци. Спомням си, че дори се просълзих за него, също както се просълзих за лъвовете, когато паднаха на арената с копия, забити в мускулестите им гърди. Бях си помислила, че е мъртъв. Дори и след като императорът го бе помилвал, се наложи да го извлекат навън с куки, както правеха с мъртвите лъвове. Но той не беше мъртъв. Беше се върнал като гладиатор.

– Побързай, Ариус – нетърпеливо извика ланистът от носилката си. – Задръстваме пътя.

Той се подпря на каляската и скочи вътре. Ариус. Значи това беше името му.

За първи път закопнях да гледам игрите.

***

Подземните нива на Колизеума бучаха като тръбите на водопровод. Робите се щураха през осветените с факли коридори, някои с камъни за точене на оръжията, други с остри прътове, с които да мушкат животните, за да ги настървят, преди да ги пуснат на арената, някои с големи гребла, за да извличат мъртвите. В далечината се чу рев на лъв или може би на умиращ човек.

– Основната битка е в два – изджавка един разпоредител към Галий вместо поздрав, като оглеждаше гладиаторите. – Дръж ги настрана дотогава. Кой е Британеца? Той е на ред веднага щом тигрите приключат с онези затворници.

Няколко изсъскани думи от Галий и Ариус се озова в тъмен коридор. Пролетната топлина никога не проникваше в недрата на Колизеума; коридорите бяха усойни и студени. От земята се издигаше фин прах, вдигнат от вибрациите, които предизвикваше публиката с ликуването си.

С макара изтеглиха Ариус на горните нива; един роб го отведе до портата и припряно бутна в ръцете му меч и тежък щит.

– Късмет, гладиаторе!

Ариус зачака, като прокарваше пръст нагоре-надолу по острието на меча си. В мрака видя очертанията на дървен меч.

Аплодисментите стихнаха. Той долови неясно гласа на говорителя на игрите.

– А сега… свирепостта на Британия… довели сме ви… Ариус Варварина… в ролята на.. Механизмът за задвижване на тежката врата издрънча и тя започна да се издига. Ослепителна светлина заля коридора.

– АХИЛЕС, НАЙ-ВЕЛИКИЯТ ВОЙН НА СВЕТА!

Овациите го блъснаха като стена, докато крачеше към светлината. Петдесет хиляди гласа крещяха името му. Неясни очертания на ярки копринени туники и бели тоги, бледи кръгове на лицата и черни кръгове на зейналите усти на фона на поразително синьото небе. Никога през живота си не беше виждал толкова много хора.

Усети се, че гледа втренчено пред себе си, и с трясък свали забралото си. Нямаше нужда да разбира кой беше Ахилес, нито каква роля щеше да играе. Убиването си беше убиване.

Демонът радостно се разви от спиралата си в гърдите му.

Гласът на говорителя прозвуча отново, за да укроти овациите.

– А сега – достойни противници на могъщия герой Ахилес. Портата в другия край на арената издрънча. Ариус захвърли плаща от раменете си и вдигна меча, като се приведе и зае поза за битка.

Поделиться с друзьями: