Чтение онлайн

– ЦАРИЦАТА НА АМАЗОНКИТЕ И НЕЙНИТЕ МОМИЧЕТА ВОЙНИ!

Острието на Ариус потрепна.

Жени. Пет жени. В покрити с пера златни шлемове и щитове във формата на полумесец, със златни гривни на глезените. С голи гърди, за да може публиката да утоли похотливия си взор. Тънки блестящи саби, вдигнати високо. Устни, стиснати в мрачно изражение.

Яростта на демона се изпари. Остави го студен и треперещ. Върхът на меча му се сведе надолу и докосна пясъка.

Водачката им, покрита с червени пера, нададе остър писък и се спусна към него.

– Ох, проклет да съм… – изръмжа той и вдигна меча си.

Подхвана ги една по една. Първо най-дребната. На не повече от четиринайсет. Тя се опитваше да го прободе повече с отчаяние, отколкото с умение. Уби я бързо. После тъмнокосата с родилен белег на рамото. Той изби сабята от ръката и извърна очи щом я съсече. Всеки удар траеше векове.

Бавно, изключително забавено, като в сън, той видя как водачката им се изправи и извика, опитвайки се да ги събере. Тя знаеше какво прави. Ако бяха нападнали заедно може би щяха да успеят да го повалят. Но те изпаднаха в паника и се разпръснаха. И за най-голяма и бурна радост на тълпата, той се спусна след тях и ги съсече една по една.

Просто се опита да го направи бързо.

Водачката с дръзки алени пера – тя беше последна. Добре се съпротивляваше, задържаше меча му отново и отново с тънкия си щит. Сабята беше лека като вейка, когато се кръстосваше с неговия меч. Очите изглеждаха огромни и диви през процепа на забралото.

Той изби сабята от ръката и притисна шипа на щита си към голите гърди. Вратът се изви в агония. Тя се сви на пясъка като пречупена глинена фигурка.

Не беше мъртва. Още не. Просто се давеше в собствената си кръв, с изпотрошения си гръден кош се опитваше да поеме въздух. Той уморено пристъпи напред, за да пререже гърлото .

"Мите! Мите!"

Викът порази слуха му и той занемял погледна нагоре. Навсякъде по редовете от зрители палците сочеха нагоре за милост. Виковете бяха добронамерени, мнението единодушно: милост за последната амазонка!

Очите му пламнаха. Пот. Той захвърли меча настрани и застана на едно коляно, за да пъхне ръката си под раменете . Тя кървеше отвсякъде Очите отправиха към него мътен поглед. Олюляващата се ръка се протегна, за да махне забралото му. И тогава гласът го разтърси до мозъка на костите, когато му проговори на езика, който не беше чувал повече от дванайсет години. Родният му език

– Моля те… – каза тя с хриплив глас.

Той я погледна втренчено.

Тя отново се задави в собствената си кръв.

– Моля те.– Той погледна в тези огромни, отчаяни очи.

– Моля те.– Той плъзна дланта си в косата , завъртя главата назад, за да разголи изящната шия. Тя затвори очи със силна въздишка. Той с лекота прокара острието през едва пулсиращата артерия под челюстта.

Когато изпотрошеното тяло изстина в ръцете му, той погледна нагоре. Публиката беше затихнала. Той се изправи, целият опръскан с кръвта и гледан от хиляди невярващи очи.

Гневът на демона се надигна и Ариус с всички сили започна да удря мраморната стена с меча си. Удряше отново и отново, чувстваше мускулите на гърба си и накрая острието се счупи на две с грозен звук. Той метна парчетата настрана, изплю се върху тях, след това изтръгна яростно шлема си и го запокити след тях.

Яростта се надигна в гърлото му и той закрещя – не ругатни, просто продължителен зверски рев без думи.

Те го аплодираха.

Аплодираха.

Те ликуваха, те пищяха, те го заливаха с хвалебствени крясъци като болезнено падащи капки дъжд. Те хвърляха монети, те хвърляха цветя, те се изправяха на крака и скандираха името му. Те тропаха с крака и разклащаха мраморните скамейки.

Едва тогава той се разплака, застанал сам насред огромната арена, заобиколен от телата на пет жени и от хиляди бавно сипещи се листенца от рози.

– Той е великолепен – гласът на Лепида звучеше лениво. – Не мислиш ли, Теа?

Измънках нещо, посягайки към шишенцето с розово масло. Господарката ми лежеше по лице на зелената мраморна маса за масаж в банята на семейство Полий – красива чернокоса русалка сред безвкусните фигури на риби по мозайката и показната бъркотия от шишенца с парфюми.

– Наистина, никога не съм виждала някой, подобен на него. Много по-интересен от Белерофон. Белерофон е твърде цивилизован. Този Ариус е истински варварин. – Тя повдигна ръката си, за да мога да втрия розовото масло отстрани на тялото . – Има нещо неопитомено в него, не мислиш ли? Искам да кажа, никой цивилизован мъж не би убивал жени. Но този Ариус, той просто ги овърша, без изобщо да се замисли.

Започнах да я разтривам с пръсти около гръбнака и тя изви гърба си.

– Той дори изглежда като дивак! Покрит със засъхнала кръв, а човек би казал, че дори не му направи впечатление. Един истински мъж не би трябвало да се притеснява да си изцапа ръцете, не мислиш ли? Белерофон, от друга страна, никога не се приближава прекалено близо до враговете си. Твърде много се страхува да не изцапа с кръв хубавата си брадичка. И действително, що за забавление е това? Аз не ходя на игрите, за да гледам как някой се държи внимателно; ходя, за да видя нещо вълнуващо. Някой вълнуващ.

В съзнанието ми изплува образът на Ариус, прегърнал бедната окървавена амазонка.

– … а после, когато просто си излезе, сякаш дори не чуваше овациите! Пет пари не дава за аплодисментите; прави го, защото му харесва. – Лепида мързеливо протегна ръце над главата си. – Смяташ ли, че е хубав, Теа?

– Не знам, господарке. Искате ли пемза за краката?

– Да, дай пемзата и търкай здраво. Ти наистина мислиш, че е хубав, нали, Теа? Видях лицето ти, докато той се биеше. – Тя се извъртя, като се кискаше. – Ами да, този груб тип мъже се харесват на онези с по-нисши инстинкти.

– Ммм – измърморих аз. – А как харесва на моята господарка нейният годеник?

– Маркус ли? – изсумтя тя. – Знаеш ли, че е на четирийсет и шест? Неговият син е с две години по-голям от мене! Наистина не разбирам защо не мога да се омъжа за сина му вместо за него. Каква е ползата да си млада и красива, ако всичко това ще е за някакъв скучен стар мъж с изгърбено рамо. Той продължава да ми говори за книгите си. Много ме е грижа за глупавата му библиотека. – Лепида се протегна за чашата вино. – Той ли е най-доброто, което татко може да ми осигури? Просто ще трябва да се постарае повече. Искам някой млад, някой вълнуващ. Искам истински мъж! – Тя усука кичур коса около пръстите си. – Какъв мислиш, че е този Ариус, когато не е на арената?

Не ми харесваше името му в нейната уста.

– Поздравления, Варварино!

– Хубаво представление!

– Не беше зле… Хей, къде тръгна?

Ариус профуча право през трапезарията на школата на улица "Марс"", без да поглежда встрани. Пусна плаща си върху една неугледна купчина, наведе се над дългата маса и сграбчи каната с вино.

– Ей, то е за всички ни!

Той пи направо от каната, преглъщаше без жажда. Другите бойци, които се трупаха около него със своите поздравления и завист, постепенно замлъкнаха.