Чтение онлайн

Или под водата.

Фрестън се подсмихна на идеята му. Един плътен течен слой само щеше да създава допълнителни смущения. Стен кимна в знак, че е съгласен. Станцията — ако имаше такава — щеше да е в плитчините.

Фрестън извади триумфално втория си коз. Беше извършил подробно сканиране на зоната няколко часа преди падането на нощта. И имаше резултат. Нещо, което може да бъде открито само ако го търсиш преднамерено и точно в този участък.

Скалите задържат топлина дълго време. По-дълго, отколкото въздуха. Това осигури на Фрестън някои интересни изображения, особено когато ги подложиха на компютърно усилване. Тук… силуетът на закопаната антена задържаше топлина по-дълго дори от скалите. Очертанията се различаваха ясно, даже без да се налага увеличение. Беше нещо голямо. Фрестън реши, че формата наподобява врати на хангар, най-вече заради по-студените контури, отговарящи на цепнатините между вратите. Докато следваше с пръст контура, на лицето му трептеше доволна усмивка.

За Стен оставаше единствено да се спусне при входа, да разбере как се отваря вратата и готово.

Готово, помисли си той саркастично. А след това да се чуди колко ли е голяма поставената вътре бомба. Фрестън завъртя глава. Не биваше да се очаква всичко от него, нали? Имайки предвид, че е само един обикновен капитан с мизерна заплата.

Стен се разсмя и го изхвърли навън. После седна и се зае да обмисля останалата част от плана за проникване. По някое време прати да повикат Ла Сиотат, целуна Синд и се захвана за работа.

Такткорабът навлезе в атмосферата с траектория, която по-скоро би подхождала на метеор. Докато се спускаше главоломно надолу, Ла Сиотат мърмореше недоволно, че ако е искала да управлява подводница, сигурно е щяла да се прероди като делфин.

На около километър от брега се виждаше самотен риф, щръкнал едва-едва над повърхността. Стен нареди на Ла Сиотат да спусне такткораба на дъното непосредствено до рифа.

Измъкна се през шлюза и се отправи към брега. На теория миниатюрните реактивни двигатели на скафандъра би трябвало да му помагат да се придвижва без усилие във водата — също както и в космоса. Но дори с включени на максимална мощност маклийнови генератори масата си остава маса. Стен пърпореше към брега с мудната скорост на ферибот, което му осигури поне достатъчно време да зяпа наоколо.

Ако скалите пред него бяха пусти и безжизнени, същото не можеше да се каже за морето. Водорасли и подводни растения. Гъсти, бодливи храсталаци. Някакви пълзящи животинки, приличащи на раци. И трилобити, от едва забележими до… достатъчно големи да приличат на едри скорпиони.

С издигане на дъното той намали мощността и се потопи. На дълбочина от три метра обмисли предстоящите стъпки и преживя кратка среща с най-големия трилобит във вселената.

Дотук не бе доловил шумове от задействани взривни устройства, с каквито предполагаше, че ще е опасана станцията. Много добре. Може би все още чакаха да видят кой е дошъл. Съмняваше се устройствата да са свръхчувствителни — Императорът едва ли би искал завръщането му да е възвестено от експлозии. Също толкова малко вероятно бе да засичат движение. Такива устройства нерядко се активираха от съвсем неочаквани дразнители.

Следователно, ако имаше мини, те щяха да са от такъв тип, че да не затрудняват Императора и същевременно да разкъсат всеки нежелан посетител. Ключалка с визьор за ретината? Пръстов отпечатък? Едва ли, имайки предвид, че устройството е предназначено за употреба в продължение на векове.

Стен излезе на брега, прекоси прибоя и се озова на сушата. Безжизнена скала. Наоколо всичко бе в сиво и черно. Тъмен пясък по бреговата ивица. Стен забеляза нещо и се наведе, забравил за миг мисията. Имаше нещо зеленикаво в плитчините. Вероятно някакво растение. Водорасли? Не знаеше. Връщай се в морето, рече му той. Не знаеш какво може да стане тук.

Изправи се и пое към мястото, където вероятно бе разположена станцията. Според външните сензори въздухът бе напълно подходящ за дишане, макар че бе малко беден на кислород. Но той реши да не откопчава скафандъра.

Брегът не беше стръмен. Стен приклекна зад един камък и включи дисплея на шлема. Консултира се с картата, проектирана на лицевото стъкло.

Там трябваше да е вратата. В онази хлътнала скала. Стен пое нататък толкова безшумно, колкото позволяваше тромавият скафандър. Намираше се на трийсет метра. Смъкна бинокъла пред лицевото стъкло и огледа скалата. На два пъти спира, виждайки неща, които бяха или не бяха там.

При пълно увеличение обектът бе на не повече от метър от него. Погледът му пълзеше сантиметър по сантиметър по странната скална мозайка, търсейки притаен противник.

Ах, отвор с идеален овал. Нещо рядко срещано в природата.

Какво е това — ключалка?

На мястото, където би трябвало да бъде, ако към нея се приближи някой с размерите на Императора.

Оставаше му само да намери ключа.

Стен прекоси забързано последните метри. Очакваше всеки миг да чуе взрив. Нищо.

Той коленичи до ключалката и разкопча чантичката на пояса си. Докато обмисляше всичко на „Виктори“, бе сметнал, че ключалката ще е най-малкият проблем. Императорът не би могъл да кръстосва вселената, носейки някакъв сложен ключ. Поне той не би постъпил така, ако тази параноична операция бе под негово ръководство. Значи ключът трябваше да е нещо, което Императорът може да си подсигури или изработи за съвсем кратко време. Освен това ключът нямаше да е част от някаква сложна заключваща система, която може да се окаже съвършено непозната във времето, когато се завърне.

Стен извади един стандартен електронен шперц, каквито използваха в „Меркурий“. Постави вътре анализатора и за миг едва овладя импулса да запуши уши в очакване на неизбежния взрив. Анализаторът избръмча и му съобщи кода, който ще отвори вратата. Стен изтегли сондата, въведе кода през шперца и натисна копчето за потвърждаване…

… и вратата се плъзна нагоре. От изненада Стен едва не падна по гръб. Пред него в мрака се спускаше наклонена платформа.

Почака, докато сърцето му заби с нормални темпове. Извади фенерче от чантичката и проснат по корем, в случай че и тук има алармена система, насочи лъча надолу. Нищо. Надзърна. Пак нищо.

Надигна се и пристъпи бавно вътре, движейки се сантиметър по сантиметър, както тогава на Вулкан… преди много, много години…

И тогава се досети.

Или поне така му се струваше.

Всички тези притеснения за инфрачервени детектори, датчици за движение, сензори… бяха напразни. Вечният император беше бивш инженер. Добър инженер. Така че, ако имаше защита, тя щеше да е основана на принципа: проста, дори глупава.

Стен спусна крак надолу, после другия… все по-уверено.

Вратата зад него се затвори. Той трепна, но не особено силно — вече беше почти сигурен, че е прав. До стената имаше стандартно мониторно табло и на него се виждаше, че поддръжката на вътрешната атмосфера е задействана и скоро ще достигне желаното нормално равнище, отговарящо на земното. В единия ъгъл се виждаше малък дисплей, на който бе изписана цифрата 0. Стен се готвеше да отмести поглед, когато забеляза, че цифрата се сменя с 1.

Това е.

Пред него имаше врата с дланова ключалка. Докосна я и тя се отвори.

Жилищен отсек. Неголям, но добре оборудван.

Зад него — нова врата.

Стен се опитваше да сдържи вълнението си, да не прибързва.

Следващото помещение беше огромно. Натъпкано с инструменти, компютри и контролни табла.

Ето че успя! Беше жив… и бе проникнал в станцията.

Освен ако не се чуе взрив до няколко секунди.

Какво бе единственото нещо, което Императорът би направил, а никой друг не би посмял?