Чтение онлайн

— По дяволите! — изруга тихо Марл, докато полицаите заобикаляха шпионина. — Ако е счупила предавателя, ще я подложа на мъчения. Вече два ни се изплъзнаха така.

Да се изработи копие на някой от имперските свръхмощни предаватели не беше никак лесно и отнемаше ценно време. Време, през което агентът щеше да е вън от системата и да породи подозрения, които после трябваше да разсейва.

А Марл не се и съмняваше, че този агент също може да бъде опитомен. Или, ако не друго, подложен на мозъчно сканиране за кодови фрази, контакти, електронна „сигнализация“ и след това екзекутиран.

Само трима агенти на Вътрешна сигурност бяха избрали досега Патриотизма и Пътя за Тибърн — трима от двайсет и деветте, които Пойндекс бе пратил на Вълчите светове в отговор на съобщението на Хохни за предстоящото пристигане на Стен.

Останалите двайсет и шест живееха доста удобно на различни светове, в нещо, което не бе съвсем затвор, но свободата им бе ограничена. Но можеха да предават това, което им бъде наредено.

Марл и чрез нея Килгър, и чрез него Стен, всъщност управляваха цялата имперска шпионска мрежа на Вълчите светове.

Точно както беше планирал Алекс.

Малко по-рано колега на Рюкор получи необичайна задача. Като специалист по наемане на военни, тя получи нареждане да организира кампания, насочена към разгромените Таански светове. В началото Рюкор сметна идеята за не особено перспективна, но бе достатъчно прагматична да си даде сметка, че военните винаги търсят попълнения сред своите победени и донякъде деморализирани врагове.

Колежката й обаче поясни, че се е разпоредила кампанията да се фокусира най-вече над възстановяването на старата таанска самурайска култура. Пътя към смъртта, който Императорът се бе заклел да изкорени след победата над Таан.

Все едно — помисли си Рюкор — да повярва, че гладът може да се излекува, стига да облечеш бедняците с униформи. Ала един по-задълбочен анализ на ситуацията разкриваше съвсем други намерения на Императора. Очевидно, той събираше нова армия, която възнамеряваше да използва скоро. И тъй като не беше известен външен враг, за който е необходима толкова многочислена армия, вероятно тя щеше да се бори с врага отвътре. С други думи, с поданиците на Империята.

Тъй като Таанският път внушаваше ксенофобия, расово превъзходство и вярата, че милостта е проява на слабост и че силните имат всички права над слабите, тази новосъздаваща се армия щеше да е варварска по своя характер.

След по-нататъшни проучвания Рюкор се натъкна на сведения, че и други раси внезапно са станали фокус на интересите на имперските вербовчици.

Много интересно.

За щастие не беше никак трудно да се организира подобна кампания — особено за същество от типа на Рюкор, добре запознато с психологията на масите.

В началото Рюкор събра всички психолози и дори студенти по психология, които можеха да отговорят на няколко съвсем прости условия. Обичате ли да пътувате? Пречи ли ви да сте сам? Можете ли да излъжете, ако е необходимо, без да изпитвате чувство за вина? Можете ли да се захванете с работа, чиито резултати няма да са ви известни? Можете ли да изпълните задача, без да очаквате награда? И така нататък.

Колко жалко, че не разполагаше с батальони от специалисти по контрапропаганда, каквито със сигурност щеше да има на разположение, ако все още служеше при Императора.

Но антитоксинът на този убийствен психологически вирус се разпространяваше бързо от само себе си. Действаше, защото бе насочен към същината на имперската кампания — и съдържаше точно толкова истина, колкото да бъде неприятен.

Например един от доброволците на Рюкор се казваше Стенгърс. Получи чисто досие и бе пратен незабелязано на имперски свят, където пътешестваше открито в ролята си на студент по социология. Той посети Хет — бившата столица на Таан. По някаква случайност се озова там малко след пристигането на разузнавачите на имперския вербовчик и преди неговата поява.

Всичко, което Стенгърс стори, бе да зададе няколко въпроса, особено на онези млади таанци, които обмисляха да приемат имперската униформа.

Въпроси като: „Добре де, след като Императорът иска да встъпите в редовете на армията му и да възстановите честта на Таан, защо очаква от вас да служите толкова далече от дома? Трудно е да се печели слава в мрака, казва една ваша стара поговорка.“

Понякога бе малко по-прям: „Интересно. Казвате, че само от тази ферма осемнайсет таанци са се наели на служба? И нито един от тях не се е върнал след това? Двама са загинали? Колко печално, да умреш далече от дома, докато служиш на някого, който, изглежда, дори не забелязва жертвата ти.“

И дори още по-близо до кокала: „Ако Императорът наистина е загрижен за благоденствието на Таан, защо районът ви е толкова беден? С всички богатства на Империята защо вие треперите от студ пред огнищата? Защо светът, от който идвам, е много по-заможен от вашия и всеки дом се отоплява от АМ2? Не разбирам.“

Или дори брутално: „Ако Императорът отнема най-добрите сред вас и ги праща по периферията да гинат, как въобще таанците някога ще постигнат каквото и да било?“

Стенгърс и сподвижниците му сееха живи семена, съживяваха спомените за таанските бойни балади, съсредоточени около вярата, че Императорът и всички негови съюзници трябва да са червеи под обувките на таанците…

Следващият екип за набиране на войници докладва за изненадващо ниски резултати и внезапен спад на доброволците…

Стен бе предупредил Килгър да бъде максимално предпазлив на Земята. Съществуваше немалка възможност разбойниците, скиторещи около почти изоставения замък в Куз Бей, използван от Алекс и Стен за тяхна база, все още да изпълняват някаква охранителна дейност, но да служат на друг господар. Гестапо си е Гестапо, колкото и анахронично да изглежда.

Няма проблем, обеща Килгър. Възнамеряваше да се държи по-далече от провинция Орегон. Алекс се надяваше, че тайната, която търси — причината за мистериозното пътуване на Вечния император до Земята — е на съвсем друго място. В този случай „далече“ означаваше най-близкия космопорт.

Сан Франциско, най-големият град на Калифорния, наброяваше около 100 000 души. Младата двойка — Хотско най-сетне се бе уредила — взе совалка и отлетя за един от курортите в пустинята, недалеч от малката провинциална столица Санта Ана. Оттам се качиха на луксозна гравикола, която прелетя над санйоакинските тресавища и се отправи, без да бърза, на север. В действителност корабът на Хотско бе скрит на петдесет метра под повърхността на градския залив, близо до Острова на пеликаните. Един сигнал от предавателя на Хотско, и автоматичната роботизирана система щеше да вдигне кораба.

Преструвайки се на туристи, те наеха апартамент в една от новите, псевдовикториански къщи за гости, построени на билото на Туин Пийкс. Изслушаха с привидна почуда разказа за това как някога тук е имало мост и как след време местните се надяват отново да прехвърлят с път бездната. Отказаха поканата да участват в лов на човекоядец в пущинаците, които някога са били парк. Изслушаха споровете за това дали подножията на планините трябва да бъдат почистени — някои се кълняха, че ниските хълмове са всъщност останки от рухнали при голямо земетресение небостъргачи. Танцуваха в ресторанта в един от хотелите на съседния връх, копиращ местна богаташка къща, съборена от друго чудовищно земетресение в епохата преди Императора.