Чтение онлайн

— Здрасти, Гюс — каза Бил Шоу.

— Намерили ли са ги? — попита Вернер. Той беше тридесет и пет годишен, писък и жилест мъж, с червена коса и буен мустак, който по време на управлението на Хувър не би бил позволен.

— Не, но искам да събереш нападателната група и да я вдигнеш в хеликоптер. Ако стане нещо, може да се наложи да се движим бързо.

— Добре. Къде точно отиваме?

— Хагърстаун, в помещенията на щатската полиция. Ще ви очакват хора от специалните сили в Балтимор.

— Добре. Ще взема шест души. Можем да тръгнем след тридесет или четиридесет минути. Веднага, щом пристигне хеликоптерът. Позвъни ми, ако нещо се случи.

— Да. Довиждане. — Шоу затвори телефона.

Вернер натисна бутоните на телефона и предупреди екипажа на хеликоптера. После отиде в класната стая в другия край на сградата. Петимата мъже от неговата група за бързо реагиране се излежаваха и четяха. Бяха в състояние на бойна готовност от няколко дни. Това беше довело до увеличаване на тренировъчните им дейности, но последното беше предназначено по-скоро за защита от скуката при очакването на нещо, което вероятно нямаше да се случи. Вечерите бяха посветени на четене и телевизия. По телевизията предаваха мач между „Ред сокс“ и „Янките“. Хората тук не изглеждаха като агентите от ФБР, облечени в костюми на „Брукс Брадърс“*, носеха широки парашутистки костюми. Освен че бяха опитни агенти, почти всички бяха и ветерани, участвали в бойни действия или карали военна служба в мирно време. Всеки от тях беше майстор по стрелба, който изгърмява по няколко кутии с куршуми седмично.

[* Известни производители на модни облекла. — Б.пр.]

— Добре, слушайте — каза Вернер. — Искат екип нападатели в Хагърстаун. Хеликоптерът ще бъде тук след половин час.

— Наближава силна гръмотевична буря — тихо възропта един от тях.

— В такъв случай си вземи хапчетата срещу прилошаване — посъветва го Вернер.

— Намерили ли са ги? — попита друг.

— Не, но онези започват да стават нервни.

— Добре.

Човекът, който зададе въпроса, беше стрелец снайперист с дълга пушка. Направеният по поръчка снайпер вече беше опакован в облицованата със стиропор кутия. Вещите на групата се намираха в дузина платнени торби. Мъжете закопчаха ризите си. Някои се отправиха към тоалетната за предполетно облекчаване. Никой не беше особено развълнуван. Работата им предполагаше много повече изчакване, отколкото действие. Групата за спасяване на заложници съществуваше от години, но още не се беше наложило да спасяват дори и един-единствен заложник. Вместо това членовете й биваха използвани като специални групи за действие в рискови ситуации и си бяха спечелили реноме на много добри, но малко познати извън обществото на законодателните власти.

— Леле — каза Роби. — Ето я. Това ще бъде красиво. — В разстояние на пет минути лекият бриз се беше превърнал в бурен поривист вятър, от който къщата резонираше.

— „Беше тъмна и бурна нощ“* — засмя се Джек. Отиде в кухнята. Трима агенти приготвяха сандвичите за мъжете на пътя. — Момчета, надяваме се, че имате шлифери.

[* Израз, често срещан в криминални романи и книги на ужасите. — Б.пр.]

— Свикнали сме — увери го един от тях.

— Поне ще бъде топъл дъжд — каза английският му колега. — Благодаря много за храната и кафето.

Първият тътен на далечна гръмотевица се понесе през къщата.

— Не стойте под дърветата — предложи Джек. — Светкавиците могат да ви съсипят хубавия ден.

Върна се в хола. Разговорът все още се водеше около масата. Роби отново обсъждаше летенето. Сегашният разказ се отнасяше за катапултите.

— Не може да се свикне с усещането — казваше той. — За две секунди от пълен покой политаш със сто и петдесет възла.

— А ако нещо се обърка? — попита принцът.

— Цопваш във водата — отговори Роби.

— Мистър Авери — изграчи радиотелефонът.

— Да — отговори той.

— Обаждат се от Вашингтон.

— Добре. Идвам след минута. — Авери тръгна по пътя между комуникационния микробус. Лонгли, водачът на английската група, дойде с него. И двамата бяха оставили шлиферите си там, а щяха да имат нужда от тях след няколко минути. На няколко мили от себе си виждаха светкавици, чиито назъбени линии бързо се приближаваха.

— Това е то времето — каза Лонгли.

— Надявах се да ни отмине. — Имаше насрещен вятър и той вдигаше прах от изораното поле от другата страна на пътя „Фолкънс нест“. Минаха покрай двама души, които носеха покрита чиния със сандвичи. След тях черно кученце подтичваше с надеждата, че ще изпуснат някой.

— Този Райън е свестен човек, а?

— Има много хубава дъщеричка. Можеш да разбереш много за един човек по децата му — изрази на глас мислите си Авери. Стигнаха до микробуса, когато започнаха да падат първите капки. Агентът от тайната служба се обади по телефона.

— Авери слуша.

— Чък, обажда се Бил Шоу от ФБР. Току-що ми позвъниха нашите съдебни специалисти от къщата в Хауърд каунти.

— Добре.

На другия край на линията Шоу разглеждаше една карта и се мръщеше.

— Не могат да намерят отпечатъци, Чък. Имат оръжие, имат патрони, някои от автоматите са били почиствани, но няма никакви отпечатъци. Дори по опаковките от хамбургерите. Нещо не е наред.

— Какво стана с колата, по която стреляха в Западен Мериленд?

— Нищо. Абсолютно нищо. Сякаш са скочили в някаква дупка и са я затворили след себе си.

Шоу не трябваше да казва нищо друго. Чък Авери беше агент от тайните служби през целия си съзнателен живот и обикновено беше в групата за охрана на президента. Мислеше изключително от гледна точка на заплахите. Това беше неизбежната последица от работата му. Охраняваше хора, които други хора искаха да убият. Затова имаше ограничен и донякъде параноичен поглед върху живота. Авери прехвърли мислено предупрежденията за заплахите в този случай: „Врагът е изключително умен…“

— Благодаря за информацията, Бил. Ще си държим очите отворени. — Авери взе шлифера си и вдигна радиотелефона: — Група едно, тук Авери. Горе главите. Съберете се пред входа. Възможна е нова заплаха. „Обяснението ще последва по-късно.“

— Какво има? — попита Лонгли.

— Няма веществени доказателства в къщата, а хората от лабораторията не са намерили никакви отпечатъци.

— Не биха могли да избършат всичко, преди да излязат. — Лонгли не се нуждаеше от особени намеци. — Това може да е било планирано, за да…

— Точно така. Хайде да идем отвън и да говорим с хората. Най-напред аз ще разширя малко периметъра. След това ще поискам повече подкрепления от полицията. — Сега дъждът биеше по микробуса. — Предполагам, че всички ще се намокрим.

— Искам двама души в къщата — каза Лонгли.

— Съгласен съм, но нека първо инструктираме хората. — Той отвори вратата и двамата тръгнаха по пътеката.

Агентите, застанали по границите на имота, се събраха там, където пътеката пред гаража се сливаше е пътя. Бяха нащрек, но се виждаше трудно заради дъжда и щипещия пясък от полето от другата страна на пътя, които вятърът хвърляше в лицата им. Няколко от тях се опитваха да довършат сандвичите си. Един агент преброи останалите и ги изкара е един по-малко. Изпрати колегата си да доведе агента, защото радиото му явно беше повредено. Ърни тръгна след него: този агент му беше дал половин сандвич.

— Желаете ли да отидете в хола — Кати махна с ръка към столовете на няколко метра от тях. — Бих искала да почистя тези съдове.

— Аз ще го направя, Кати — каза Сиси Джексън. — Ти седни. — Отиде в кухнята и взе престилката. Райън със сигурност знаеше, че Кати е предупредила семейство Джексън, или най-малко Сиси, тъй като тя беше с рокля, която след внимателно вглеждане се оказа скъпа. Всички станаха, а Роби отиде там, където и царят ходи пеша.

— Готово — каза Алекс. Сега той беше на волана. — Готови ли са всички?