Чтение онлайн

— Тръгвай! — каза О’Донъл. И той като Алекс искаше да бъде при бойците си. — Слава богу, че имаме такова време.

— Да — съгласи се Алекс. Превключи фаровете на дълги светлини. Видя две групи агенти, застанали на няколко метра един от друг.

Хората от охраната забелязаха приближаващите се светлини и тъй като бяха обучени мъже, ги наблюдаваха отблизо, въпреки че знаеха кой е в микробуса и какво е правил. На тридесетина метра от тях нещо блесна и се чу гръм. Някои от хората инстинктивно посегнаха към пистолетите си, но се спряха, защото видяха, че предната лява гума беше гръмнала и тупаше по пътя, докато шофьорът се опитваше да овладее микробуса. Той спря точно пред пътеката за гаража. Никой не беше споменал за стълбите преди, а и никой не забеляза липсата им сега. Шофьорът излезе и погледна гумата.

— О, мамицата му!

На двеста метра встрани Авери видя спрелия на пътя микробус и у него инстинктивно се задейства сигналът за тревога. Затича се.

Вратата на микробуса се плъзна назад и разкри четирима мъже с автомати.

Намиращите се на няколко метра агенти веднага реагираха, но беше твърде късно. Вратата едва се беше поместила, когато първият автомат започна да стреля. На дулото му имаше цилиндричен заглушител, който заглушаваше шума, но не и езика на белия пламък, който се протягаше в нощта, и петимата паднаха още на първата секунда. Другите стрелци вече се бяха присъединили и първата група агенти беше повалена, без да е изстреляла дори и един куршум. Терористите изскочиха от страничната врата на микробуса и се заеха е втората група. Едип агент на тайните служби вдигна автомата си „Узи“ и изстреля кратък залп, който уби първия показал се иззад микробуса човек, но терористът зад него го уби с автомата си. Още двама души от охраната бяха мъртви, а останалите четирима се проснаха на земята и се опитаха да отвърнат на огъня.

— Какво е това, по дяволите? — каза Райън. Трудно можеше да бъде определен звукът през шума на дъжда и постоянните гръмотевици. Всички обърнаха глави. В кухнята имаше офицер от английската охрана, а на верандата отвън стояха двама от тайната служба. Главите им вече гледаха насам, а единият посягаше към радиото си.

Авери беше извадил служебния си револвер. Като водач на групата той не носеше нищо друго освен своя „Смит и Уесън .357 Магнум“. Другата му ръка беше заета с радиотелефона.

— Обадете се до Вашингтон, нападат ни! Нуждаем се от подкрепа веднага! Неизвестни стрелци на западния край. Има убити офицери и нуждаещи се от помощ.

Алекс протегна ръка назад към вътрешността на микробуса и извади ракетомет РПГ-7. Виждаше двете коли на щатската полиция на двеста метра надолу но пътя, по не можеше да забележи полицаите. Те трябваше да са там. Вдигна оръжието до съответния белег на стоманения мерник и натисна спусъка, като добави още една гръмотевица към небесните. Ракетата падна на около метър преди целта, но след като избухна, от нея полетяха горещи парчета и пробиха резервоара на едната кола. Той избухна и обля и двата автомобила в горящо гориво.

— Горещо е, по дяволите!

Зад него стрелците се разпръснаха и заобиколиха във фланг офицерите от тайната служба. Само един от тях все още стреляше. Алекс видя, че други двама от АОЪ бяха убити, но останалите се доближиха в гръб до агента и го довършиха със залп от куршуми.

— О, Господи! — Авери също видя това. Той и Лонгли се спогледаха и всеки разбра какво мислеше другият. „Няма да ги хванат. Не и докато съм жив.“

— Шоу на телефона. — Радиотелефонът пращеше от статично електричество.

— Нападнаха ни. Има убити офицери — каза говорителят на стената. — Неизвестен брой…тука е като на шибана война! Нужна ни е помощ. И то веднага.

— Добре, работим по въпроса. — Шоу даде бързи заповеди и бутоните за различните телефонни линии започнаха да светят. Първите обаждания бяха до най-близките участъци на щатската и окръжната полиция. След това групата за спасяване на заложници, която чакаше в готовност във Вашингтон, получи заповед да тръгва. Джипът им „Шевролет Събърбан“ беше в гаража. Шоу погледна часовника и се обади до Куантико по директната линия.

— Хеликоптерът тъкмо каца — каза Вернер.

— Знаеш ли къде е къщата на Райън? — попита Шоу.

— Да. Отбелязана е на картата. Посетителите сега са там, нали?

— Къщата е нападната. За колко време можете да стигнете дотам?

— Какво е положението? — Вернер гледаше през прозореца хората си, които товареха багажа в хеликоптера.

— Неизвестно. Току-що изпратихме групата, но ти може да пристигнеш първи. Човекът от комуникационната кола се обади и каза, че са ги нападнали. Има убити офицери…

— Ако има нова информация, предай ни я. Излитаме след две минути. — Вернер изтича навън при хората си. Трябваше да крещи, за да могат да го чуят под въртящата се перка, а след това изтича обратно в щаба, където нареди на дежурните офицери да свикат останалата част от групата тук. Когато се върна при хеликоптера, неговите хора вече бяха извадили оръжията си от торбите. Хеликоптерът се вдигна в прииждащата буря.

Райън забеляза суматохата, когато английският офицер от кухнята изтича навън и набързо каза нещо на агентите от секретните служби. Тъкмо влизаше обратно, когато серия от бляскащи светлинки озариха верандата. Едип агент се обърна и извади пистолета си…и падна назад. Стъклото зад него се пръсна. Другите двама мъже залегнаха. Единият се повдигна, за да стреля, и падна до другаря си. Последният влезе вътре и извика на всички да залегнат. Джек вече беше изпаднал в ужас, когато още един прозорец се пръсна и последният човек от охраната падна покосен. На мястото на счупеното стъкло се появиха четири въоръжени фигури. Облечени бяха в черно от горе до долу, като се изключат петната кал, които имаха по обувките и гърдите им. Един от тях свали маската си. Беше Шон Милър.

Авери и Лонгли бяха легнали посред двора. Англичанинът наблюдаваше как няколко въоръжени мъже оглеждаха телата на убитите агенти. След това се построиха в две групи и тръгнаха към къщата.

— Ние сме прекалено неприкрити тук — каза Лонгли. — Ако искаме да направим нещо полезно, то трябва да се намираме там, в гората.

— Тръгвай първи — каза Авери и насочи пистолета към една черна фигура, която се виждаше само при блясъка на светкавиците. Все още беше отдалечена на повече от сто метра — твърде голямо разстояние за пистолет. При следващата светкавица видя една цел и стреля, но не улучи, а само привлече към себе си буря от куршуми. Те също не улучиха, но звукът им в мократа земя, беше прекалено близък. Стрелбата се измести. Вероятно са забелязали Лонгли, който тичаше към гората. Авери стреля още веднъж по-внимателно и видя как един мъж падна ранен в крака. Ответният огън този път беше по-точен. Агентът от секретната служба изпразни пистолета си. Помисли, че е улучил още някого, когато за него всичко свърши.

Лонгли се добра до гората и погледна назад. Проснатото тяло на Авери беше неподвижно въпреки намиращите се на петдесет метра от него стрелци. Англичанинът изруга на висок глас и събра останалите хора. Агентът за свръзка от ФБР имаше само пистолет, тримата английски офицери бяха с автоматични пистолети, а единственият агент от секретните служби носеше автомат „Узи“ с два резервни пълнителя. Нямаше дори кого да защитават, нямаше и къде да бягат.

— Е, отново се срещаме — каза Милър. Държеше автомат „Узи“ и се наведе, за да вземе друг от един убит офицер. Още петима влязоха след него. Разпределиха се в кръг, за да покрият Райън и гостите му.

— Ставайте! Поставете ръцете си така, че да се виждат.

Джек стана. Принцът се изправи до него. Кати със Сали на ръце стана след тях. Накрая се надигна нейно височество. Тримата мъже се завъртяха, когато вратата на кухнята се отвори. Беше Сиси Джексън, която се опитваше да задържи някакви чинии, докато един от стрелците я държеше за ръката. Две чинии паднаха и се разбиха на пода, когато той рязко дръпна ръката й нагоре.

„Имат домашна прислужница — припомни си Милър, като видя тъмната рокля и престилката. — Чернокожа, красива жена.“ Усмихваше се. Позорът от неуспешните му акции беше останал далеч назад. Всичките му жертви сега стояха пред него, а в ръцете си държеше инструмента, с който можеше да ги елиминира.