Чтение онлайн

— Дълъг ден — каза Джексън. Погледна часовника си — След няколко часа трябва да излитам. Трябваше.

— Изглежда, най-после спечелихме един рунд — отбеляза капитан Питърс.

— Не беше лесно. — Райън гледаше в чашата си.

— Никога не е лесно, сър — каза Брекенридж след няколко секунди.

Двигателят зарева с увеличена мощност. Джексън вдигна един телефон и попита защо ускоряват. Усмихна се на отговора, но не каза нищо.

Райън разтърси глава, за да прочисти мисълта си и излезе навън. По пътя към горната палуба на една маса видя пакет цигари на някой от екипажа и си открадна една. Отиде на кърмата. Пристанището в Балтимор вече се бе смалило на хоризонта и катерът завиваше на юг към Анаполис, като пуфтеше е тринадесет възла — около двадесет и пет километра в час, но за катер това изглеждаше достатъчно бързо. Димът, който издишаше, правеше собствена следа назад и той гледаше след него. „Прав ли беше Брекенридж? — попита небето той. Отговорът дойде след миг: — Беше прав за едно. Аз не съм създаден за убиец. Може би е прав и за другото, надявам се…“

— Уморен ли си, Джек? — попита принцът, застанал до него.

— Би трябвало, но предполагам, че все още съм твърде много възбуден.

— Да — тихо отбеляза негово височество. — Исках да ги попитам защо. Когато се качих да ги видя, исках…

— Така е. — Райън си дръпна за последен път и изхвърли фаса във водата. — Можеш да питаш, но отговорът няма да има голямо значение.

— Тогава как ще можем да разрешим проблема?

„Ние разрешихме моя пробием — помисли си Джек. — Вече няма да нападат семейството ми. Но не това е отговорът, който искаш, нали?“

— Предполагам, че всичко се свежда до правосъдието. Ако хората вярват в своето общество, те не нарушават правилата му. Номерът е да ги накараш да повярват, По дяволите, не винаги можем да постигнем това. — Джек се обърна. — Но човек дава всичко от себе си и не се отказва. Всеки проблем си има разрешение, ако поработиш по него. Вие имате доста добра система там. Просто трябва да направите така, че тя да е приемлива за всички и да го правите достатъчно добре, за да могат да повярват. Не е лесно, но мисля, че може да се направи. Рано или късно цивилизоваността побеждава над варварщината. — „Надявам се, че преди малко доказах точно това.“

Уелският принц погледна назад за момент.

— Джек, ти си добър човек.

— Ти също, приятел. Затова ще победим.

Сцената беше ужасна, но не предизвика никакво съжаление в хората, които я изучаваха. Тялото на Джефри Уоткинс беше топло и кръвта му още капеше по пода. След като фотографът приключи със снимките, един следовател взе пистолета от ръцете на трупа. Телевизорът си оставаше включен и предаването „Добро утро, Британия“ продължи на живо от Америка. Всички терористи бяха задържани. „Това трябва да е била причината“ — помисли си Мъри.

— Глупак — каза Оуенс. — Нямахме никакви сведения.

— Сега имаме. — Един следовател вдигна три листа хартия в ръка. — Доста голямо писмо, подполковник. — Той пъхна листовете в пластмасов плик.

Сержант Боб Хайланд също беше тук. Той все още се учеше да ходи, с отливка на крака и бастун. Погледна тялото на човека, чиято информация за малко не остави децата му сираци. Хайланд не каза нито дума.

— Джими, случаят е приключен — отбеляза Мъри.

— Не както ми се искаше — отговори Оуенс. — Но предполагам, че сега мистър Уоткинс отговаря пред по-висша инстанция.

Петдесет минути по-късно катерът пристигна в Анаполис. Райън се изненада, когато боцман Знамировски подмина редицата закотвени катери и продължи нагоре към болницата. Тя майсторски вкара катера до вълнолома, където чакаха двама морски пехотинци. Райън и всички на борда с изключение на екипажа скочиха от катера.

— Всичко е сигурно — докладва на Брекенридж сержант Къмингс. — Тук има милион полицаи и хора от ФБР, Патлак. Всичко е наред.

— Много добре. Свободен си.

— Доктор Райън, бихте ли ме придружили? Побързайте, сър — каза младият сержант. Поведе го, като затича.

Добре, че сержантът, който го водеше нагоре към болницата на академията, бягаше бавно, защото краката на Райън бяха омекнали от умора.

— Спрете! — Един агент на ФБР извади пистолета от колана на Райън. — Ще взема това, ако нямате нищо против.

— Извинете — смутено отговори Джек.

— Няма нищо. Можете да влизате. — Не се виждаше никой.

Сержант Къмингс му махна, за да го последва.

— Къде са всички?

— Сър, жена ви в момента е в родилната стая — извърна се към него с усмивка Къмингс.

— Никой не ме е предупредил! — разтревожен каза Райън.

— Тя каза, че не трябва да ви притесняваме, сър. — Стигнаха на съответния етаж. Къмингс посочи: — Там, в дъното. Да не вземеш да се смахнеш, докторе.

Джек изтича по коридора. Един санитар го спря и го накара да влезе в съблекалнята, където Райън свали бързо дрехите си и облече зелен халат на хирург. Това му отне няколко минути. Райън беше тромав от умора. Влезе в чакалнята и видя, че всичките му приятели са там. След това санитарят го въведе в родилната зала.

— От много време не съм правил такова нещо — казваше лекарят.

— И при мен минаха няколко години — укори го Кати. — От вас се иска да вдъхнете увереност в пациентите си. — След това тя отново започна да диша учестено, като се бореше е напъните си да избута плода. Джек я хвана за ръката.

— Здравей, мила.

— Съвсем навреме идвате — отбеляза лекарят.

— По-добре щеше да бъде, ако бе тук преди пет минути. Добре ли си? — попита тя. Както и при последния път, лицето й беше окъпано в пот и изглеждаше много уморено. И все пак красиво.

— Всичко е свършено. Всичко е свършено — повтори той. — Аз съм добре, а ти?

— Водата й изтече преди два часа и щеше да бърза, ако не ви чакахме да се върнете от екскурзията с катера. Иначе всичко изглежда добре. Готова ли сте да бутате?

— Да!

Кати стисна ръката му. Затвори очи и събра сили, за да се напъне. Издишаше бавно.

— Ето я главата. Още едно бутане и готово — каза лекарят. Обвитите му в ръкавици ръце бяха готови да поемат детето.

Джек се обърна, когато останалата част от новороденото се появи. От мястото, където стоеше, можа да види преди лекаря. Детето вече беше започнало да пищи, както би трябвало да прави всяко здраво бебе. „А това също — помисли си Джек — е звукът на свободата.“

— Момче — каза на жена си Джон Патрик Райън-старши, преди да я целуне. — Обичам те.

Най-близко стоящият санитар помогна на доктора да пререже пъпната връв, да увие детето в бяла пелена и да го отнесе на няколко метра встрани. След това излезе и плацентата с едно леко напъване.

— Има малко разкъсване — каза лекарят. Посегна към упойката, преди да започне зашиването.

— Усещам го — каза Кати е лека гримаса. — Той добре ли е?

— На мен ми изглежда наред — отговори санитарят. — Точно три килограма и шестстотин грама, и всичко е на мястото си. Дишането е добро и детето има чудесно сърце.