Чтение онлайн

Разбира се, може тълкуванията да са грешни. И страхът, че може да се окаже така, не им дава спокойствие – до такава степен, че Вито e натоварил няколко души да ровят трескаво в интернет, за да търсят произведения на различни художници – стари и нови – които биха могли да ги наведат на някакви други изводи за картините на Бейл.

Разпределили задачите и загърбили напразните си надежди, двамата с Валентина седят в дъното на стаята с купчина листове и няколко бутилки вода пред себе си.

– Знаем, че ще е днес и че ще бъде някакво нападение във Венеция – казва майорът.

– Знаем, че вероятно ще участват Тийл и Анчелоти – добавя Валентина.

– И Том.

– Да, и Том.

– Ако е в района, сигурно ще изберат някои от по-отдалечените островчета, може би под земята, скрито.

– Може би в някое старо имение.

– Това ни връща при Фабианели. – Вито посочва една снимка на имението в другия край на стаята. – Обърнахме това място надолу с главата и не открихме нищо.

Франческа Тоти се приближава, изглежда изтощена.

– Мислеше си, че работата под прикритие е уморителна, а? – усмихва се Вито. – Да видиш дали ни е лесно в отдел „Убийства“.

Франческа се опитва да се усмихне. Подава му някаква разпечатка.

– Писмо от ФБР в Калифорния до лейтенант Мораси. От „Сан Куентин“ най-накрая дадоха информация за всички посетители на Бейл. Има няколко снимки на Мера Тийл, въпреки че се е представила под друго име.

– Какво? – развълнувано пита Валентина.

– Лурд ди Анатас. – Франческа отмята един дълъг кичур от немитата си коса и за момент се замечтава за горещ душ. – Използвала е фалшива шофьорска книжка, регистрирана на несъществуващ адрес. Посещавала го е три пъти, първият – преди пет години.

– Ди Анатас звучи на испански – отбелязва Валентина. – Сигурно се е досетила, че системата е пълна с латиноси и така ще мине незабелязано.

– Не бъди расистка – смъмря я Вито. – Освен това не е на испански. Лурд е загатване за Бог и света Богородица, а също за едно селце във Франция, където се е явила. Колкото до „Анатас“... нашата Мера определено се подиграва с всички. Това е „Сатана“ наобратно.

Валентина става и започва да крачи нервно.

– Всичко това е игра, нали? Някаква извратена игра, която тези изверги си играят с нас – измърморва и гневно задърпва косата си. – Бога ми, ще полудея вече.

– Разбирам те отлично – успокоява я Вито. – Ако имах коса, сигурно и аз щях да постъпя като теб.

Двете с Франческа се засмиват.

В този момент един от натоварените с търсенето в интернет се провиква от компютъра:

– Майоре! Елате да погледнете!

Вито отива при него, следван неотлъчно от двете дами.

Младият полицай с кръвясали очи посочва монитора:

– Това е Салто Анхел – Ангелския водопад във Венецуела.

– И какво? – не разбира Вито.

Младежът посочва една снимка на стената:

– Има го на картината.

Вито се намръщва и се вглежда във водопада на Бейл.

– Да, прилича. Много прилича.

Валентина започва да чете от монитора:

– Водопадът Анхел във Венецуела е най-високият в света.

– Какво общо има Венецуела? – недоумява Франческа.

– Там има села, наречени палафитос, които са построени върху вода, точно като Венеция – обяснява Вито, който вече започва да вижда връзката. – Затова италианският изследовател Америго Веспучи е нарекъл мястото „Венесуела“, от „Венеция“ и испанската наставка – „суела“, която означава нещо малко.

– Значи какво? – пита Валентина, като се вглежда в картината. – Нещо ще се случи там, а не тук, така ли.

– Или и на двете места? И там, и тук – добавя Франческа.

Вито се приближава до картината. Вглежда се в хаоса от символи и шифри.

– Три плочки – казва след малко. – Вече знаем две места и двете, свързани с Венеция и водопад от кръв. Трябва да има и трето място. Къде, по дяволите, ще е то?

75

Краката на Том се подгъват и треперят като на елен, опитващ се да ходи върху лед.

Той съблича похитителя и облича дрехите му. Обувките са прекалено малки, затова тръгва бос.

Заключва вратата на килията след себе си. Тръгва по стар тухлен коридор с изпочупени керамични плочи, които нарязват стъпалата му. Върви плътно покрай стената, отчасти за да се подпира, отчасти за да избегне ярката светлина от неоновите лампи на тавана. Очите му смъдят. Зрението му е замъглено от светлите отблясъци.

Отляво има врата. Същата като на килията му.

Друга болнична стая.

Той минава покрай нея и продължава покрай стената.

Спира.

Вратата е затворена.

Защо?

Нещо го кара да провери. Връща се. Ако вратата е заключена, зад нея може би е затворен още някой. Някой, за когото е отредена същата съдба като неговата.

Том се надява парчето стомана, което стиска, да е някакъв универсален ключ за сградата.

Пъхва го в ключалката.

Не се завърта.

Пъха го по-навътре и пак пробва.

Ключалката изщраква и металното езиче най-сетне се прибира.

Том внимателно отваря вратата.

Стаята е същата като неговата. Дори мирише по същия начин. Вътре има грубо болнично легло. И на него лежи някой.

В безсъзнание или заспал?

Той се приближава и сърцето му се разтуптява лудо.

Тина!

Сочните, влажни устни, които е целувал, сега са сухи и напукани. Бликащите от енергия очи са насинени и затворени. Той я разтърсва.

Нищо.

Мъртва ли е?

Навежда се над нея. Диша.

Слава Богу.

Знае, че няма сили да я носи. Трябва да я остави. Да я остави, да потърси помощ и да се върне.

Поглежда мобилния телефон, който взе от пазача.

Още няма сигнал.

Тръгва бавно. Отново заключва вратата отвън. Моли се да не се появи някой, докато той е в коридора.

Срещата с Тина му вдъхва сили. Решителност. Надежда.

Може би има някакво обяснение за предателството .