Чтение онлайн

Три дни по-късно беше поредният досаден урок, посветен на микрочастиците. Кеа тъкмо преглеждаше резултатите от последния колоквиум, на който бе втори по успех, когато зърна в края на списъка името на Баргета.

— По дяволите! — измърмори един познат глас зад него. — Защо ли си губих времето да уча това?

Кеа се обърна. Баргета стоеше зад него.

— Знаеш ли — рече той, — тогава не бях толкова пиян. И никога не забравям нищо. Изглежда, ти попречи да бъда размазан на стената на твоето ресторантче.

Кеа се ухили — ако се изключеха надменният глас и стойка, Баргета бе доста приятен младеж.

— Едва ли е било чак толкова страшно — рече той. — Ти си добре сложен момък. Сигурно миг по-късно през покрива щеше да проникне сноп светлина и да ти спаси задника, когато по него се спусне бог Вишну.

— Онзи толкова ли беше голям?

— Даже по-голям.

Остин се разсмя.

— Както казах, длъжник съм ти. Когато — или по-скоро — ако някога този подготвителен курс приключи, надявам се ще ми позволиш да те черпя една мадама. Не че съм това, за което, ако не се лъжа, ме взе онзи рейлбус. Освен ако ти не мислиш така? И не че бих имал нещо против, ако си от онези мъже, които… нали разбираш, не си падат много по жени.

Кеа поклати глава.

— Няма такова нещо. Аз съм нормален червенокръв самец.

— Добре. Добре. И като стана дума за това, може да обсъдим някои други неща. За някои мои затруднения и дали не би могъл да ми помогнеш.

След няколко бири Остин му направи предложение. Призна, че той самият едва ли може да се категоризира като сияйната звезда на Калифорнийския университет. И че с успеха си може сериозно да ядоса някои свои роднини. Та Остин би искал да наеме Кеа като свой наставник. Кеа понечи да възрази, но се сепна. Чакай малко, рече си той. Някой се опитва да ти осигури предимство. Също както когато ти му подаде онази торбичка с монетите. Не му отказвай. И той прие.

Работата не беше трудна — Остин се оказа прилежен ученик. Вярно, че това, което Кеа успяваше да му натъпче през едното ухо, изтичаше през другото до седмица, но на кого му пука? Повечето преподаватели, изглежда, не се интересуваха от нищо друго, освен от собственото си величие. А и едва ли тези знания някога щяха да потрябват на Остин. На този етап Кеа се запали от мисълта доколко би могъл да помогне на Баргета да изостри ума си. Отговорът беше — много, както Ричардс установи. Защото освен всичко останало университетът имаше свой подземен свят. Корумпиран и прояден като всеки подземен свят. Като този на Мауи. Изпитите можеха да се купуват. Асистентите продаваха верните резултати от тестовете и отбелязваха присъствие на лекции. В някои случаи, когато преподавателят бе напълно изкуфял, дори променяха оценки. Към края на семестъра Остин бе повишил осезаемо успеха си по всички дисциплини.

— И всичко това — отбеляза той с известна доза учудване, — защото ме научи как да се съсредоточавам върху важните неща.

Остин попита Кеа дали би искал да се нанесе при него, преди да започне следващият семестър. Кеа прие поканата. Едва ли щяха да си пречат, в края на краищата Баргета държеше цяла къща. Шест спални. Прислужница, готвач, помощници за всичко останало. Остин взе новия си приятел, за да го запознае със собствените си приятели. Кеа, висок, грубоват, с мъгляво минало, в началото бе последната новина в кръга на Баргета. Предполагаше се, че рано или късно ще изчезне от хоризонта, както ставаше с всички приятели на Баргета, мъже или жени. Но Кеа не изчезваше. И стана неразделна част от събиранията.

Кеа изучаваше внимателно тези богаташки деца и техните маниери. Колкото и да бе странно, оказа се, че правилата в тези среди наподобяват тези на престъпните групи на Мауи. Наказанията за грешки, макар и не толкова директни, водеха до същите тежки последствия. Понякога му се струваше, че Остин е такъв, за какъвто го смяташе в началото. Повърхностен, чаровен използвач, който си играе с него като с кукла. Гледаше на семейството на Баргета като на велика и могъща конспирация за поддържане на едно статукво. Като на движеща сила за съдбините на човечеството.

Въпросът беше какви трябва да са тези съдбини. Не знаеше отговора, само че човечеството не смее да осъществи една велика цел. Цел, която се крие между звездите и която вероятно е споделена от много други разумни същества.

Космическите пътешествия съществуваха вече от двеста години, но какво бяха постигнали? Завладяването на Слънчевата система и тераформиране на няколко планети. Около петдесетина заселнически лайнера се бяха отправили към неизвестното върху огромните си платна и съобщенията, които пристигаха от тях, говореха за анархия и ужас на борда. Няколко ужасно скъпи звездолета бяха достигнали близките звезди. Ама че постижение наистина.

Най-сетне дойде краят на подготвителния курс за Кеа и на последния за Баргета. Баргета успя да завърши. Не с кой знае какви почести — никакви подкупи не биха могли да му ги осигурят, — но на достойното трето място в неговата група. Кеа бе студент първи курс. Ако продължаваше да учи така, щеше да завърши сред първите по успех. Нямаше да му е особено трудно да си намери подходяща работа. Може би в транспортната фирма на Баргета. Или някъде другаде. Скоро — вероятно след три-четири години — Кеа щеше да отлети в космоса. Бъдещето изглеждаше светло. Обещание за това бе и празничния уикенд, след като Баргета получи лелеяната диплома. Той знаеше, че го дължи на Кеа, и държеше да го знаят всички други, особено членовете на неговото семейство. Искаше Кеа да му гостува през лятото — или поне през част от него. И дори за малко по-дълго.

Остин наблюдаваше с усмивка намръщеното лице Кеа, когато му предложи някои промени в живота. После извади големия коз. Причината Кеа да започне следващата година със закъснение. Идният септември той все още ще е в курортното имение на Баргета, известно с името Ярмут. Близо до бездната Офир, която сега е океан с прясна вода.

На Марс.

Когато чу това, Кеа имаше усещането, че е попаднал в безтегловност на някой от ранните звездолети. Университетът можеше да почака, кариерата също. Космосът. Това бе началото на края.

Тя се казваше Тамара. Беше на седемнайсет. Висока. Чернокоса. Със стройно тяло. Малки стегнати гърди. Предизвикателен поглед, който подсказваше на Кеа, че храбростта няма да остане невъзнаградена. Освен това беше сестра на Остин.

С други думи, тя беше перфектна. Може би, осъзна той, това, което не й бяха дали боговете, бяха сторили пластичните хирурзи. Но и да беше така, не го интересуваше. Трябваше да мине съвсем малко време, преди да започне да я забелязва.

Пробуждането му от съня започна още щом корабът се издигна. Полетът до Марс все още бе мечта, осъществима само от богатите, удоволствие, костващо в пари еквивалента на това, което са стрували първите каюти на презокеанските кораби в епохата на „Кунард“. Апартаментът, който делеше с Остин, бе един от най-големите на борда. Беше широк четири метра и дълъг седем. Остин каза на Кеа, че това било най-неприятната част от пътуването, че се чувствал като в капан.

Кеа не забелязваше нищо подобно. Първо, защото апартаментът им бе доста по-голям от стаичката, която някога деляха с Леонг Сук. И второ, защото имаше „прозорец“ — всъщност видеоекран, свързан с външни камери, монтирани на различни места на кораба. Марс нарастваше в обектива на предната камера. С приближаване към „планетата на боговете“ Кеа вече можеше да различава отделни подробности. Тарзис. Долината Маринерис. Планината Олимп. Зрелищни гледки, но далеч повече го изумяваше другото, което бе дело на човешка ръка. Не само мъглявината на новата марсианска атмосфера, нито океаните и езерата, или мъждукащите светлинки на новите градове, ала орбиталните чудеса, някои от които бяха всъщност съхранени от предишни времена паметници. Космическата станция. Първата база на Деймос. Едно от големите огледала, на геосинхронизирана орбита над северния полюс, което помагаше за разтопяване на полярната шапка.