Чтение онлайн

Той се качи на мостика, научи се да работи с телескопите и се зае да оглежда орбиталните останки, без да разбира какво го е подтикнало. Имаше кораби за пътешествия в открития космос, които разпозна от книгите. Един заселнически лайнер, който така и не бе завършен и използван. Космическа станция, полуразглобена, разнебитена — Кеа си спомни, че бе чел за някакво бедствие преди стотина години.

И в единия край — малък кораб. Още един звездолет. Вторият, който виждаше. Зачуди се защо бе единственият, който разглежда всичко това с почуда и възхита. Обещания и трагедия. Мечтата на охлюва. По дяволите, ако имаше по-качествен енергоизточник…

Кеа се върна в „апартамента“ и се приготви за слизане. Баргета-старши, бащата на Остин, щеше да ги чака. Изпитваше известни опасения. Интересно, щеше ли да го е страх от него, ако не притежаваше такава власт и богатство. Сигурно. Заради лицето на Баргета. Хладни, преценяващи очи. Тънки, свити устни. Тяло, говорещо за добра поддръжка и упорити упражнения. В лицето приличаше на Остин — но един Остин след четирийсет години.

Мистър Баргета се държа приятелски с Кеа. Беше благодарен за помощта му най-сетне да се отърве от онова тъпо училище. Каза, че в писмата си Остин редовно го споменавал. Кеа се съмняваше в последното — Остин рядко се обръщаше към семейството си, освен за да поиска аванс за следващия семестър. Старецът освен това добави, че преди Кеа да се върне на Земята, двамата трябвало да поговорят. За бъдещето. За бъдещето на Кеа.

Кеа имаше чувството, че е герой от някакъв филм от двайсет и първи век за мафията. Може би, реши той, това са поредните му глупави романтични идеи. Прогони тази мисъл.

В имението бяха отседнали петнайсетина членове на фамилията. И още повече придружители. Обясниха му, че на всеки „гост“ се полагат по няколко жени. Предимно за специални случаи. Кеа си припомни, че богатите не са като обикновените хора.

Имението Баргета бе само на стотина метра от отвесния бряг, водещ към морето, изпълващо Бездната Офир. Някога имението всъщност е било един от първите вдигнати в околността куполи, но след закупуването му Баргета го бяха преустроили в място за забавление и отдих. Имаше една основна сграда и множество бунгала. Имаше заведения и тенис кортове — дори Кеа бе смаян от начина, по който можеше да лети топката при ниска гравитация. Басейни с гореща вода. Ливади. Бар, вдигнат съвсем наскоро на ръба на пропастта. От него се спускаше асансьор с маклийнови генератори, достигащ поклащаща се платформа на повърхността на пенливия океан. За платформата бяха завързани платноходи и тримарани. Кеа бе пробвал ветроходство на земята, но само на малка яхта. Тъкмо се чудеше дали да не опита с някой от катамараните и какво ще се случи, ако извие внезапен вятър, когато откъм океана се появи Тамара.

В началото си помисли, че не носи нищо, а после осъзна, че цветът на плътно прилепналия по тялото й комбинезон е същият като на кожата й. Зачуди се — след като се съвзе от неочакваната й поява — защо не трепери след толкова плаване в океана. Той самият бе облякъл непромокаем костюм срещу вятъра и студената вода. После забеляза миниатюрния нагревател, закрепен на пояса й. Тамара се приближи, без да каже нищо. Огледа го внимателно. Кеа се обърна леко на една страна. Костюмът му прилепваше плътно и той се чувстваше неудобно.

— Ти си Свети Остин Джордж — рече тя с мъркащ глас.

— Познахте. Оставих визитната си картичка при бронята. Специалността ми е да спасявам дракони и да убивам благородни девици.

Тамара се разсмя.

— Какво пък, на Марс със сигурност няма дракони. Така че можеш да се отпуснеш. — Тя се представи и приседна до него, опряла рамо в неговото. — Предполагам, че семейството ми ти е длъжник, задето спаси брат ми.

Кеа сви рамене.

— Не бих се изразил точно така. Мащабът е доста по-дребен.

— Може би. Цяло лято ли ще останеш тук?

— Да. Билетът ми за връщане е с отворена дата. Но Остин каза, че е най-добре да вземем „Коперник“. Той трябва да излети… по дяволите, не мога да преброя тукашните месеци. Септември, по земен стандарт. — Кеа смътно осъзна, че пелтечи.

— Доста време — кимна тя. — Ще трябва да се погрижим да не ти е скучно. Нали?

— Ами, аз… не мисля така, искам да кажа, как може да ти е скучно на Марс?

— Не говорех за такъв вид скука — обяви Тамара и прокара пръсти по ръката му. После се изправи. — Нали знаеш, че на Марс лунните изгреви са нещо по-специално? Най-доброто място да се гледат е барът. Достатъчно отдалечено от главната сграда, за да няма светлина. — Тя доближи закотвения тримаран. — И достатъчно далече… да останеш с някого насаме, ако искаш. — Усмихна се, на някоя своя мисъл или спомен, после се гмурна в бълбукащата, изпускаща облаци въглероден двуокис вода. Кеа я гледаше с пресъхнала уста.

Барът бе оборудван с четири бунгала, а барманът беше мъж с безизразно лице. Той попита Кеа от какво се нуждае, заведе го в едно от бунгалата и му показа къде държат освежителните напитки. Каза му да позвъни, ако му трябва нещо друго. После изчезна. Бунгалото бе ниска постройка със стъклени стени и празно пространство в средата. Имаше и запалена камина. Огън? На Марс? Почти невероятно, имайки предвид цената ни дървесината. Кеа си даде сметка, че огънят сигурно е декоративен. Така и се оказа, когато го доближи. Пламъците облизваха стените и изпускаха приятна светлина.

И в този момент се появи Тамара. Носеше тесни зелени панталони и блуза в съответстващ тон. Тя взе две чаши с шампанско, оставени при купата с лед.

— За… за тази нощ — рече. Отпиха, напълниха чашите отново и се настаниха на кушетката. Разговаряха. Кеа не помнеше точно за какво. Но изглежда й разказа историята на своя живот, а Тамара го слушаше като хипнотизирана и почти се бе притиснала в него. По някое време красноречието му секна.

Тамара остави чашата. Неусетно бяха пресушили бутилката. Тя се пресегна и го докосна по устните.

— Толкова са меки — прошепна. Наведе се и езикът й пробяга по тях. Той се опита да я целуне, но тя се дръпна. Стана и бавно се отдалечи, като полюшваше бедра. Изглежда, блузката й бе снабдена с някакъв механизъм за бързо сваляне, защото се смъкна за миг. Тамара я метна през рамо, обърна се и го погледна. Лицето й беше сериозно.

Докосна копчето на панталоните си и те се смъкнаха до глезените. После пристъпи към него. Протегна се с блажено изражение. Погледна го и се усмихна. А след това изчезна в спалнята. Блесна светлинка от запалена свещ.

Кеа беше свободен. Свободен да я последва.

— Не — рече Тамара. — Този път… този път само ще гледаш. Следващия път… ти ще си наред.

Марс се превърна в сянка. Тялото на Тамара изпълваше света. Нощите бяха светове на екстаз, на безкрайно движение, на сладко мъчение. Дните — на дръзки начинания и на срещи на различни места. Страстта на Тамара, изглежда, се подклаждаше от опасността да бъдат видени и разкрити. Особено ако този, който ги разкрие, е член на семейството. Не че Тамара бе дошла в леглото му съвсем невинна. Учеше се от него само защото искаше нещо ново. И така, макар и неохотно, той й показа някои техники, за които бе чувал или които бе учил на Мауи.

Беше добра ученичка и се упражняваше прилежно. Предпочиташе продължителната игра, екзотичните неща и комбинацията от удоволствие и болка. Кеа имаше чувството, че е дърво, попаднало в силно морско течение и притеглено в самия център на водовъртежа.

Освен това беше влюбен в Тамара. Това би могло да означава големи неприятности. Крах на живота му. Но беше самият факт. И което беше по-лошо — Тамара, изглежда, също бе увлечена по него. Кеа си позволи да мечтае за бъдещето — за едно много различно бъдеще от това, което очакваше доскоро. За бъдеще за двама.