Чтение онлайн

— Какво гледаш, Ричардс? — попита го Вазуван с глас, който наподобяваше писък.

— Ами очевидно нищо особено — отвърна Кеа. — Освен ако вие двамата по някакъв начин не се забавлявате.

— Нямаш причини да се оплакваш — изръмжа Мърф. — Получаваш заплата и ти се плаща на ден. Плюс бонус, ако открием нещо.

Ричардс посочи сновящата по екрана светлинка.

— Ако това е нашият бонус, капитане — рече той, — не очаквам да си натъпча джобовете, когато се приберем. По-скоро компанията ще спести някой кредит от нас.

— Хайде стига, Кеа — погледна го капитанът. — Да не бъдем песимисти. Нека проучим тази работа до дъното.

— Разбира се, Мърф — повдигна рамене Кеа. — Както кажеш.

— Те са виновни — Вазуван посочи учените. — Всичко това е тяхна идея. Знаете ли какво си мисля? Ще ви кажа какво…

Доктор Кастро Фалзур — научен ръководител на експедицията — избра този момент, за да се намеси:

— Рут, това нещо смята, че може да мисли, представяш ли си?

Доктор Рут Юет, асистентка и любовница на Фалзур, склони хубавата си главица. Изглежда, не искаше да се забърква.

— О, стига, Рут. Бъди искрена — притисна я Фалзур. — Не намираш ли за трагичен факта, че единствената разумна форма на живот, която досега човечеството е открило в космоса, е това нещастно създание с пипала?

— Внимавай, Фалзур — предупреди го Вазуван.

Ученият игнорира думите й.

— Сигурно е заради очните пипала — продължи той. — Цялата интелектуална енергия на озирианците отива за техния контрол. Това обяснява и ограничените им езикови способности. Рут, не си ли забелязала, че познанията му са колкото на корабен плъх. Очевидно умствените му способности са твърде ограничени, за да обогати речника си до по-цивилизовано равнище.

Лицето на Вазуван внезапно потъмня. Едно по-яко пипалце се пресегна в търсене на тежък предмет, с който да замери доктора.

— О, стига, момчета — обади се капитанът и пипалцето се прибра. — Имам достатъчно проблеми.

Гласът на Мърф бе почти умоляващ.

В този момент Кеа усети нечие топло докосване по крака си. То се вдигаше нагоре, галеше бедрото му… нагоре… Черните очи на Рут блестяха. Езичето й внезапно облиза горните устни. Гледаше го с поглед, който помнеше от Тамара. Изведнъж каюткомпанията му се стори още по-тясна. Той захвърли картите.

— Ще ида да се освежа — рече. — Когато разберете какво става… можете да ме събудите.

Той се надигна, избягвайки обидения поглед на Рут, и излезе. В коридора продължаваше да чува приглушена караница. За негова изненада банята не беше заета. Останалите членове на екипажа — общо петнайсетина — или бяха на смяна, или почиваха. Рядка възможност да изстърже част от мръсотията, натрупана от задушевната атмосфера на „Дестини I“. Той смъкна комбинезона от потното си тяло и се насапуниса енергично. После изпръхтя под напора на водата. Никой не можеше да е чист на борда на „Дестини I“. Месеци наред живееха в собствената си воня. Хранеха се с полусухи, застояли порциони, тъй като недостигът на прясна вода не позволяваше да разчитат на пресни зеленчуци от хидропонната лаборатория.

Водата секна внезапно веднага щом бе изхабил квотата си. Кеа се почувства гузен, когато натисна копчето за втори душ. Майната им на ограниченията, наложени от компанията. Насапуниса се отново.

Експедицията до Сектор Алва бе организирана в невероятно съкратени темпове. Кеа се беше записал въпреки желанието си. Да си инженер на едно раздрънкано серийно корабче не беше неговата представа за цел в живота. Навремето имаше големи мечти. Мечти, които, изглежда, си заслужаваха усилието. После забрави всичко заради една самовлюбена хубавица от висшето общество. Ако се беше случило с друг, щеше да му се стори смешно. Но споменът за онзи смях на Марс щеше да го преследва още дълги години. Беше млад и глупав и не си зададе въпроса защо първата космическа компания, към която се обърна за работа, скочи върху него, сякаш е златна мина. Очакваше да го отхвърлят въпреки високите резултати от изпитите. В края на краищата той нямаше никакъв опит. Освен това предполагаше, че конкуренцията за кариера в открития космос ще е жестока. Особено сега, когато, надушили огромни печалби и гарантиран монопол, частните компании посягаха към няколкото предмостия за далечните звезди, построени с държавни средства.

Започна да си дава сметка колко греши още при първата си работа като чистач на борда на един товарен шлеп, който летеше до Епсилон Инди. Съекипажниците му бяха почти толкова тъпи, колкото главния инженер. А неговите мозъчни клетки трябва да бяха по-малко от пръстите на осакатената му лява ръка. Това, което липсваше на моряците като интелигентност, се компенсираше от тяхната алчност и мързел. Всеки път, когато се отбиваха на някой порт, капитанът трябваше да полага нечовешки усилия, за да ги измъква от кръчмите и нарколеговищата и да ги връща на борда.

Следващата му работа — дълъг скок до Арктурус — доказа, че първият кораб не е бил изключение от правилото. Ако не друго, то екипажът и капитанът бяха още по-некомпетентни. Полетът едва не завърши с катастрофа, когато капитанът игнорира маркирания на картата астероиден пояс и след сблъсъка изгубиха собствен ход. Четирима от членовете на екипажа загинаха, докато Кеа успее да се добере до мястото на пробойната и да я затвори. Познанията му за двигателя „Юкава“ бяха изложени на изпитание, когато се оказа, че той също е повреден и никой на борда не знае как да го поправи. Доста молби бяха отправени от оцелелите, докато Кеа най-сетне съумя да ремонтира двигателя, и обратният път до дома премина без инциденти.

След този случай го взеха на работа в кампания „Галиот“ — същата, в която работеше и сега. „Галиот“ беше филиал на мегакорпорация „Космически пътища“.

— Синко, ще видиш места, за които не си и сънувал — обеща му човекът, който го взе на работа. — Мисията на нашата компания е да прокара нови пътища и да спечели пари. Влагат доста средства в „Галиот“. Само най-доброто за нас, момко. Само най-модерните технологии.

Взеха го като втори помощник-инженер и не след дълго се издигна до главен инженер.

Да, рече си той, пътят може и да не беше дълъг, но беше мъчителен. И не само заради рисковете. Напротив, рискът бе като подправка. Та нали най-сетне бе получил възможност да осъществи детските си мечти. Звездолети, които се носят към неизвестното. Ала компанията полагаше огромни усилия да развали удоволствието. Наемаха евтина работна ръка и оборудване и превръщаха и най-дребната работа в отчаяна борба при недостиг на средства и инструменти. Компанията притежаваше умението да превръща всяка задача в досадно занимание — примесено със страх от безсмислена смърт заради дефекти в оборудването.

Какво, за Бога, търсиш тук, Ричардс? С договор за минимум една година служба. Заобиколен от жалки, свадливи, дребнави служители на компания „Галиот“. Можеше да си останеш на Десета база. Да чакаш друг договор. Добре де, беше ти скучно. Но какво ново и различно в „Галиот“? Трябваше да се досетиш, че ще е същото. Ти го знаеше, Ричардс. През цялото време знаеше, че ще е най-добре да ги посъветваш да пъхнат договора си там, където слънце не огрява.

Вратата на банята се отвори. През облаците пара пристъпи женска фигура в плътно прилепнал комбинезон. В главата му екнаха предупредителни сигнали. Доктор Рут Юен му се усмихна през парата, сетне бавно се изтегна на пейката.