Чтение онлайн

– Продължавай!

– В писмото казваше, че имам сестра – по-голяма от мен, – на която също е оставила плочка. – Томазо навежда засрамено глава. – Молеше ме да не се опитвам да я намеря, защото плочките не трябва да се събират никога.

Танина го поглежда уплашено. Тревогата развеселява Гатусо.

– Горкото дете – засмива се той. – Ти така и не си видяла своята плочка и писмото от майка си. Аз обаче ги видях. Преди двайсет години една монахиня дойде и ми продаде среброто. Каква юда. Разказа, че един ден при нея дошла маскирана куртизанка и оставила плочката, заедно с малко дете и известна сума пари. – Навежда се и нежно докосва бузата . – Това дете беше ти, моя малка гълъбице. За съжаление, майка ти е потърсила помощ от неподходяща божия служителка. Монахинята, на която те е дала, също беше бременна и виждаше в продажбата на сребърната плочка възможност да започне нов живот. – Отдалечава се от Танина и със задоволство съобщава развръзката. – Очакванията бяха напълно оправдани. Аз платих богато – много богато. Освен това се съгласих да взема детето. Но защо – о, защо ми беше да те вземам?

Поглежда към Лидия, която се включва:

– Защото, хитра лисицо, си прочел писмото – махва към приятелката си Лидия. – И си знаел, че майката е оставила друго бебе, с другата плочка. Осъзнал си, че е неизбежно неизвестният брат да потърси неизвестната си сестра. – Лидия поглежда Томазо. – Краткият ни разговор, докато бяхме вкъщи, ми достави такова удоволствие. Колко мило беше да ми се довериш!

Младият монах изпитва непознат пристъп на гняв. Как можа да се хване на лъжите на Лидия, че щяла да изпрати слугите си да претърсят женските манастири за сестра му.

Гатусо изръкоплясква:

– Bravissimo! – Отново се обръща към Томазо. – И така, всички се събрахме. Отне ни малко повече време, отколкото очаквах. Но все пак ето ни тук. Ще се изненадаш колко много манастири има в тази част на света и колко е трудно да накараш монасите да говорят. – Засмива се. – Разбира се, при тези обети за мълчание не може да се очаква, че ще са много приказливи! Но няма значение – всички се събрахме и трите плочки отново са у нас. – Приближава се до монаха и се навежда, тъй че погледите им да се срещнат. – Да, братко, казах трите. Защото освен тази, която взех от сестра ти, и тази, която откраднах от манастира ти, моят род съхранява третата от векове.

Гатусо бръква в джоба на наметалото си и изважда първата плочка – от полирано сребро, с релеф на рогат демон. Вдига грижовно – мътният сивкав метал се отразява в зениците му.

– Сега нашият бог – истинският бог – може да бъде почетен подобаващо. Когато съберем трите плочки, когато ги осветим с кървав ритуал и жертвоприношение, той ще ни даде велика сила. Сила да вършим делата си, без да се страхуваме от наказание. А вие – ти и сестра ти – вие ще бъдете кръвта и жертвите, които са ни нужни.

64

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ

Алфредо Джордано изобщо не изглежда така, както си го бе представял Вито. Майорът очакваше да види дребен човечец с вид на монах, може би пооплешивял и с мъдро лице и очилца с телени рамки. Алфредо обаче е висок над метър и осемдесет, широкоплещест като ръгбист и с буйна пясъчноруса коса.

На Алфи му е необходим повече от час, за да обясни за дългото си търсене в тайния архив по молба на Том.

– Нямах време да ви кажа по телефона, но легендите за Плочите от Атманта се разказват от векове. Католическата църква ги свързва с някои от най-трагичните събития в историята на човечеството. – Той отпива глътка кафе и продължава: – Смята се, че за първи път са използвани при подземната минна експлозия в Атманта, при която загинали мнозина аристократи от цяла Италия – първото документирано масово убийство в света. След това се свързват с редица други събития: изригването на Везувий през 79 година; най-смъртоносното земетресение в Китай през ХVI век; потъването на „Титаник“; наводненията в Холандия, при които са загинали над сто хиляди души; тайфуни в Пакистан; Чернобилската авария в Съветския съюз; нападенията на 11 септември в Ню Йорк и дори последното цунами в Азия.

– Накратко, всички най-катастрофални събития – обобщава Вито.

Алфи кимва:

– Много е удобно да се обвиняват Плочите. Злото е навсякъде, а тези плочки са просто един негов символ.

– Наричате ги „плочи“ – уточнява Валентина, – а не „Портите на Ада“.

– Получили са алтернативните си названия сравнително късно, някъде през ХVII или ХVIII век. Затова е по-уместно да ги наричаме Плочите от Атманта.

– Отче, мислите ли, че сатанистите биха убили, за да се сдобият с тях?

– Майоре, дори в самата Църква има хора, които биха убили за тях.

– Тук бяха убити няколко души – споделя Валентина, като поглежда шефа си, за да се увери, че може да продължи. – Едната жертва беше петнайсетгодишно момиче, чийто черен дроб бе изваден. Може ли това да е свързано по някакъв начин с плочите?

– Може би – замислено отговаря Алфи. – Тетия, жената на Тевкър, е била още в юношеска възраст – може би около петнайсет, когато е родила детето им. За това дете сатанистите вярват, че е синът на Луцифер. Принасянето в жертва на момиче около тази възраст би имало ритуално значение.

– Ами черният дроб? – настоява Вито.

– Според легендата Тетия извадила черния дроб на мъжа, който я изнасилил. Затова, като повтарят символично действията , изваждайки нечий черен дроб, те може би си представят, че възстановяват духовния баланс и постигат възмездие.

Валентина задава следващия въпрос малко колебливо:

– А кръвта или черният дроб на свещенослужител биха ли имали някакво ритуално значение?

– Разбира се – малко троснато отговаря Алфи. – Проливането на кръвта на някой Христов воин винаги е триумф за тези хора. Имайки предвид, че самият Тевкър е бил нецвис – един вид жрец – сами разбирате, че това също би могло да бъде важно за тях, особено в церемония по случай събирането на всички плочки и отварянето на портите към ада.

– Някой бивш свещеник би ли им послужил?

– Да – отвръща Алфи и се намръщва.

Вито е убеден, че следващият въпрос на свещеника ще е защо го питат такива неща, но в този момент вратата се отваря и Нунчо ди Алберто подава глава в стаята.

– Scusi! Майоре, извинявайте, но трябва да ви кажа нещо спешно.

Вито излиза. Нунчо държи някакви листове. Изглежда развълнуван.

– Мисля, че открих кой е собственикът на една от плочките – казва той.

Вито го поглежда изненадано.

– Кураторът на „Скуола гранде дела мизерикордия“ във Венеция каза, че чул за сребърна етруска реликва с образа на млад жрец, която била продадена преди пет години в Австрия или Германия.

– Това е средната плочка – възкликва Вито, след като напряга паметта си.

– Да. Това е добра следа. Вижте...

Нунчо му показва фотокопие от брошурата за търга, на която е нарисувана сребърна плочка.

Вито дръпва листа от ръката му и очите му светват.