Чтение онлайн

Димящият ручей ги мамеше — но и двамата познаваха несменяемия ритуал: първо заслон, после огън, храна и накрая удоволствието. Убежището бе лесно — да свържат три комплекта от гъвкави пръчки, да ги пъхнат през платнището и палатката е разпъната. От съображения за сигурност засега я оставиха свалена. Огънят също не беше проблем — печката им беше от оборудването, използвано в „Богомолка“, не по-голяма от дланта на Стен. Но се захранваше с АМ2 и можеше да работи на максимална мощност цяла година, без да се налага презареждане. Стен я извади от раницата и я нагласи близо до палатката, между кръговете от камъчета, върху които бе поставил портативната скара. Храна? По този въпрос изпитваха колебания — мускулите им бяха в по-тежко състояние от пустеещите стомаси.

Или поне това бе претекстът.

— По дяволите колко студени са тези камъни.

— Разбира се, че са студени. Ела тук да се стоплиш.

Стен, гол, се спусна в езерцето до Синд.

— Какво има в манерката? — попита тя.

— На пръв поглед ще си помислиш, че съдържа някоя от онези освежителни соеви напитки, които туристите обичат да мъкнат в манерки. Но някакъв непрокопсаник е напълнил тази със стрег.

Стен отвъртя капачката и й подаде манерката.

— Имам още три в раницата.

— О, божичко! И аз съм взела две — отвърна тя. — Толкова по въпроса за природосъобразния живот. — Тя отпи.

Стен я разглеждаше с нескрит интерес.

— Те плуват!

— Много си наблюдателен. Чак сега ли го забеляза, след като от толкова време сме заедно? Заради това ли те направиха адмирал?

— Аха.

— На този човек разчитат за свалянето на Империята — въздъхна Синд. Тя се изтегна по гръб и се отблъсна от каменистото дъно, плувайки към центъра.

— Ей тук, в средата, почти можеш да плуваш.

— Тъй-тъй.

Стен не се интересуваше от плуването. Лежеше по гръб в плиткото езерце, близо до мястото, където горещата вода излизаше с бълбукане на повърхността. Годините на терзания и неволи сякаш напускаха тялото му през порите.

— Чувствам се, сякаш тялото ми е станало гумено — промърмори той.

— О, милият.

— Не съвсем. Ела тук, хитрушо.

— Наблюдателен, романтичен и ласкател до мозъка на костите. Сега какво?

— Ето какво… харесва ли ти? А сега малко по-надолу…

Синд изстена, когато Стен изви тяло. Той плъзна ръце нагоре, през гърдите й, улови я и я нагласи в седнало положение.

После никой от двамата нямаше какво да каже.

Така и никой не приготви вечеря.

Единствената светлина в целия свят бе от малка свещ, окачена под покрива, озаряваща червеникавите стени на палатката.

— Мислех си — произнесе мързеливо Синд — повече нищо да не правим тази нощ.

— Че аз нищо не съм предлагал.

— Тогава какво правиш?

— Ами… протягам се.

— Да бе. Повярвах ти.

— Някъде четох, че не е необходимо да се движиш. Достатъчно е да се съсредоточиш, да се концентрираш и… готово.

— Не ти вярвам.

— Аз никога не лъжа. Наричало се е тантрично или тентрично упражнение.

— Поне се опитваш на правилното място. Ей. Сега се движиш.

— Не. Ти се движиш.

— Не се движа. Може ли поне… да забавиш малко? Ей! Ако се опитваш да ме изпързаляш, внимавай сам да не се хлъзнеш!

Стен се надигна и духна свещта.

Нито Синд, нито Стен се събудиха на следващия ден преди късния следобед.

— Колко още ще чакаме, мистър Килгър?

— Минута. Час. Цял живот — произнесе Алекс с безразличие. — Разузнаването не е за нетърпеливите.

Марл, комуникационният техник, пристъпи неспокойно. Може би наистина беше нетърпелива или пък се чувстваше малко неудобно, притисната в кабинката на гравишейната между мускулестия и набит шотландец и един също толкова едър борски констабъл. Мястото бе още по-ограничено заради електронните прибори.

Но тя не каза нищо — Алекс я бе избрал като най-перспективен член от екипажа на „Бенингтън“ за шпионско обучение.

Килгър вече разполагаше с неколцина избраници от групата на Стен, плюс кадрите, подбрани от екипажа на „Виктори“ и обучени на Алтай. Но му трябваха още. Марл бе добра кандидатка, помисли си той. Беше във възраст, в която опитът вече започва да казва своето. И със солидно телосложение, не като хърбите, които Стен изглежда харесваше. Не че Килгър би си помислил да опита с нея нещо друго — за него романтичната връзка с подчинен бе толкова неетична, колкото да покани Кембъл в замъка за питие. Но можеше да я гледа.

Един прибор изщрака. Трепна игла. Запали се екранче. Гравишейната бе замаскиран мобилен локатор.

— Ей-йооо — провикна се доволно Килгър. — Видя ли к’во ти казах за търпението? Само свирни и ще дойда, момко. Както и очаквахме. Първи урок. Ако искаш да ставаш шпионка, моме, научи се да не спазваш плана. Вземеш ли да се притесняваш за часове и прочее, спукана ти работата. Освен туй глей да си непредсказуема. Няма по-добро оръжие от туй, да знайш. А тоз изпуща сигнали кат’ мишка с часовников механизъм.

Изведнъж всички прибори се върнаха към нулевите си стойности.

— Не е достатъчно бързо — обяви тъжно Килгър. — Бих казал трети етаж, отзад. Ти на к’во залагаш, Паин?

Полицаят включи предавателя си и се свърза с втория локатор.

— Така е.

— Аха — възкликна Килгър. — Както си и мислех. Човек до мозъка на костите. Друг урок. Когато разчиташ на оперативни агенти, нивга не използвай свои хора, ако можеш да наемеш местни. Те са по-трудни за разкриване.

— А и няма да ги съжаляваш, ако ги заловят — кимна кандидатката.

— Учиш се, учиш — обяви доволно Килгър.

Агентът, използващ кодовото име Хони, тъкмо поставяше гел върху косата си, когато вратата рухна. Той подскочи пред огледалото.

— Помощ! Полиция!

— Откажи се! — изръмжа борът. — Аз съм полицията. — Той вдигна значката си.

— Кой си ти? Този кой е? Какво искате?

Килгър не го слушаше.

— Констабъл Паин — заговори той нехайно. — Ще вдигна таз врата и ще я подпра на входа, че искам да си побъбря малко с тоз млад мъж.